Tomorrow, and tomorrow, and tomorrow,...

ДНЕС е такъв ден, че просто няма как, трябва: 1. да сложа подходящ цитат на деня и 2. най-после да напиша нова публикация.

Подходящ може да бъде, разбира се, само цитат от Шекспир (днес е неговият ден!), а колкото до писането - в последната седмица на мълчание събрах разнообразни мисли и впечатления, някои от които съм готова да споделя. :)

Място, където никога преди не съм била
(вкл. в нито един предишен живот)

В нов град с нови хора.

Това за мен е рядко приятно преживяване. И сега беше - въпреки снега, зимните температури, наложилата се смяна на първоначалните планове за дълъг и изтощителен велоуикенд.

Обичам малките планински градчета и първата ми среща с Етрополе затвърди тази любов. За щастие никой от спътниците ми не си пада по разглеждане на музеи (ха-ха, все така се случва) и това ми даде време насаме с експонатите на местния музей, а също и възможност да поскитам по улиците на градеца съвсем сама, с широко отворени очи и въображение.

Какво най-много ме впечатли в градския исторически музей?

1. Сградата е сама по себе си красив експонат.

2. Имат много интересна сбирка за просветното дело, която включва: първата аритметика, печатана на новобългарски с "граждански шрифт", каквото и да значи това; учебник по физика от средата на XIX век; учебник по антропология "или устройство на човека" горе-долу пак оттогава; свидетелство за завършен първи клас (или отделение?) на жена с мнооого смешно име (което за съжаление забравих), където видях оценки Мн.добър 5+ и Мн.добър 51/2 (не, не е грешка! - имаше и Отличен 6).

3. Една от залите беше само с дарени експонати, единият от които - портрет на поета Христо Ясенов. Така разбрах, че е родом оттам (или си припомних, не съм сигурна). После видях и бюст-паметника в градинката през улицата, сякаш сложен там за потвърждение на думите на уредничката. 

4. Жената беше много отзивчива и отговаряше на всичките ми въпроси. Вярно не много изчерпателно, но и без намек за "поръчай си беседа", което сме виждали по нашия край. :(

5. Имаше експонати от зората на местната земеделска кооперация - първите години на XX век. Удивих се, че производителите на масло са се старали да придават на продукта си добър търговски вид, като са си изработвали дървени калъпи с резбовани флорални мотиви. Иска ми се да мога да си купя пакетче масло с релефни изображения на цветя и птици - или дори на геометрични фигури - вместо днешните безлични паралелепипеди. Имаше и карта на търговските връзки през Възраждането - доста са пътували хората. 

6. Когато стигнах до освободителните борби, тайните комитети (този в Етрополе си имал псевдоним - Бочукооглу), обраната поща в Арабаконак, Апостола, отнякъде се мярнаха думите, че залавянето му трябва да тежи на съвестта на етрополските деятели. Изведнъж ми се прииска веднага да изляза навън, да вдишам хладния планински въздух. 

И вървях по улиците и ми беше толкова мъчно за тези малобройни хорица, които срещах. За странно изглеждащия дядо, застанал сякаш на пост до войнишкия паметник на централния площад; за нито младата, нито стара жена без връхна дреха, която забързано бута празна детска количка за близнаци с тъмночервена тапицерия; за самотния мъж на масата пред кварталното гаражно кафене, който седи с празен поглед пред изпитата чаша и не пуши; за няколкото мъже  в същото това кафене, които пушат толкова много, че вътре едвам се диша и почти не се вижда; за няколкото циганки, подпрели метлите и поседнали на пейките до Христо Ясенов в градинката със запалени цигари, които и представа си нямат, че ми пречат да си направя селфи с белия монумент.

Какво друго?

Видях часовник, който се движи обратно на часовниковата стрелка! 

Установих, че мога да играя Дайчово хоро.

Прекарах си чудесно в компанията на приятни хора. 

(Все още не мога да кажа обратното)

:)

Too much love will kill you

Днес ми се иска да пиша и за Исус и неговия Разпети петък, и за идентичностите - за това какви избираме да бъдем или какви се оставяме да ни принудят да сме. И някак си цитатът от песента на Queen ми се струва особено подходящ и за двете. 

Исус - той е колкото предопределен, толкова и самоопределен. Той избира да следва съдбата на Избрания, макар че може да се отзове от тази роля почти на всеки етап на драмата. Той изстрадва своята идентичност и плаща за нереципрочната любов с живота си. 

Когато израстваме и се отделяме от амалгамата на околния ни свят, когато животът ни е повече предусещане за предстоящото, отколкото наистина преживяно, изграждаме своята идентичност малко или много като Исус - избираме легенда, която да последваме като своя съдба и предопределение. По този път или се еманципираме от легендата и ставаме герои на собствена история, или се губим в приказката, написана от друг, и никога не излизаме от дебрите на въображаемото. 

Тези дни слушах радио - БНР, програма "Хоризонт" - едно позабравено удоволствие. Беше ми особено приятно и интересно да чуя интервю с професор Маргарита Младенова - известния режисьор на "Сфумато". Тя разказа за съвместен проект с американски студенти и как те учели актьорството много повече като изпълнителско изкуство, за разлика от европейците, които го приемали много повече като творци. Та, тя казваше как се опитвала да накара американските студенти актьори да осъзнаят собствената си идентичност, съставена от всички парчета научено, видяно, преживяно, и стъпвайки на това личностно осъзнато да се приобщят към архетипалното и колективното, споделеното и общностното, които ни сближават и правят възможно разбирането помежду ни и съпреживяването на драматургичния конфликт. (Надявам се, че правилно съм разбрала думите й). Всичко това е в пълно съзвучие с мислите ми от последната седмица - за това колко необятно различни сме и колко все по-различни ставаме с времето и възрастта, колко невъзможно е да има някой, чиито интереси и опит да са същите като моите и който да разбира всяка асоциация и шега, които ми хрумват. Това, че сме уникални, е наша благословия и проклятие. 

Спомням си как веднъж в час стана дума за това дали завиждам на учениците си тийнейджъри за младостта им и дали бих искала да съм сега отново на техните години. Спомням си и колко аргументирано им отговорих защо такава възможност изобщо не ми изглежда привлекателна - about growing up and what a sruggle it would be... Не съм сигурна, че тогава някой от тях ме разбра, но със сигурност ако още си спомнят този епизод след десетина-петнайсет години, ще знаят какво точно съм им казала.

И понеже идват светли дни, иска ми се да завърша малко нещо приповдигнато. Може би така: колкото и да сме различни, колкото и отдалече да идваме преди да се срещнем, винаги ще носим нещо изначално общо, което ще ни позволи да се разбираме, да съпреживяваме, да се обичаме и да направим общото си бреме - живота, поне малко по-поносим. And in the end the love you take is equal to the love you make.

Лазаре,...!

Това са мислите от вчера.

За възкресението и чудото и вярата. За вълшебните приказки и нуждата човешка "да гоним  измамата".

Почти всяка година, от много години вече, наближи ли Великден, изпадам в едни такива настроения - не религиозни, но някак месиански. Някак започвам да се вживявам в цялата история за Исус, да му съчувствам. И да си припомням тая приказка, която някои са избрали за свое религиозно упование.

Не си я припомням с четене на евангелията, а със слушане на Jesus Christ Superstar. Слушам до забрава, докато отново науча либретото почти наизуст, докато гласът на Иън Гилън изцяло ме превземе, докато се потопя напълно в приказката. Обичам всеки мюзикъл на Уебър, но този ми е особено близък. Може би защото и историята, която разказва, ми е особено близка. Осъзнатата саможертва в името на другите или на нещо извън теб, отвъд теб, вълнува мислите ми още от новозаветната драма, през Ромео и Жулиета, та чак до Хари Потър.

Ако гледаме на тая работа с Исус като на литература, без цялата религиозна плесен, с която е полепнала през вековете, ще видим една притча за търсещия разковничето мечтател, който „бил прикован за някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг.“ (ПВГС)

И както си я припомням, ме сполитат ДУМИ.
:)

Филологически прилив

СЛЕД като два дни четох поезията на Иван Радоев и вече бях решила, че следващият цитат на деня ще е точно този (от Брехт), ме сполетя филологическа вълна. Съчиних си няколко нови думи, които споделям тук, припомних си термина "глаголна температура" (на текст), който използвах в нещо като стихотворение... Изобщо - прилив на отломъци от фиологически спомени.

:) 

Та, да - думите: 

  Блога ми, съвсем пощурях последните няколко дни с тоя блог!

  Ама четете го, за блога!

  Изглежда имам твърде малко на брой блогонадеждни приятели :(

  Но на тях наистина им блогодаря за подкрепата.

И още нещо ми хрумна, което е свързано с темата за Иван Радоев, поетите, Брехт, времената и нравите: 
Живеем в болно време, но защо толкова много хора се опитват да му премерят температурата със спиртомер!? 

ПОСЛЕДНО за днес: нещокатостихотворение-то може да бъде прочетено ТУК (където му е мястото)

НЕВЕДНЪЖ съм казвала, че сигурно в предишния си живот съм била пчела. Особено като дойде пролет, като нацъфти всичко наоколо... като ми замирише на липа!!! Ако някога в предишен живот съм била пчела, само липов мед съм събирала. 

ПОМНЯ едно лято, още бях ученичка в гимназията, пролетта закъсня и липите цъфнаха чак в средата на юни. Тогава тайно се кълнях, че ще обичам вечно онзи, който за рождения ми ден ми подари няколко стръкчета дъх от липи. И до днес не подминавам цъфнало дърво без да забия нос и да вдишвам бавно и дълго и с наслада.

ЕТО тази пролет обаче си мисля, че сигурно в предишния си живот съм била мечка. Или някое друго хиберниращо млекопитаещо. Защото с всяка следваща зима все по-дълбоко ме затрупва летаргия и все по-далечно и невъзможно ми се струва събуждането. Но точно в тези последни дни, откакто денят надделя на нощта, в мен напират събудени сили и имам чувството, че всичко е възможно и близко и постижимо. Ако само поискам.

We keep passing unseen through little moments of other people's lives.

   Това е един от вчерашните ми Цитат на деня цитати от Робърт Пърсиг. И е нещо, което непрестанно аз самата изпитвам - едно едва доловимо усещане за незначително присъствие, сякаш полъх, докато се разминаваш с някого, разменяш някакви банални думи с непознат, минаваш с колелото покрай спрял автомобил с хора вътре... 

   Напоследък често ми се случва да се замислям за това ефирно взаимодействие между съдбите ни. И най-често сутрин, когато по обичайния си пешеходен маршрут за работа срещам обичайните почти непознати хора, с които неизменно си пожелаваме добро утро. За мен това е много положително преживяване - добър старт на работния ден, който ме зарежда с оптимизъм и трудов ентусиазъм. Обаче се терзая от съмнения дали това приятно изживяване е споделено. Дали хората, с които си пожелаваме добро утро, са също толкова окей с обичая, който сме си установили, или с досада се питат: "Защо тая продължава да ме поздравява, та аз почти не я познавам. Даже, как всъщност й беше името?..." Дали това не им скапва деня точно толкова, колкото на мен ми го озарява? Надявам се, че не. И ми се иска да вярвам, че този полъх се движи двупосочно.

   Да вземем тази сутрин. Както обикновено в неделя, си купувах от любимото ми "капучино в картонена чашка" от както обикновения човек в любимото ми кафене, преди да продължа сутрешната си разходка. Та, този както обикновен човек го видях за първи път днес. Цяла есен и цяла зима единствените думи, които разменяхме, биваха:

(поздрав) - какво ще обичате? - капучино в картонена чашка, моля - искате ли салфетка за очилата? - не, благодаря, добре съм - ... - заповядайте - благодаря - довиждане - довиждане

По време на паузата той приготвяше напитката ми, а аз се мъчех да си изтрия запотените очила в шала или направо с ръкавиците. Винаги не съвсем успешно. И винаги гледах твърде съсредоточено дали оставям правилната сума, за да мога да забележа нещо повече от силует насреща си. Затова тази сутрин като го видях да идва не бях съвсем сигурна дали това е мъжът, който трябва да ме обслужи. Но после диалогът тръгна от само себе си:

(поздрав) - какво ще обичате? - капучино в картонена чашка, моля - ... ... ...

Паузата дойде твърде скоро. Той се обърна да направи капучиното, аз оставих точната сума и си взех късметче. И когато чух заповядайте нямаше какво друго да направя, освен да вдигна поглед и да срещна погледа насреща. 

благодаря - довиждане и приятен ден - довиждане и лека работа

Очите бяха сини и усмихнати.

:)

Вече е април, без майтап. Безвъзвратно зелен, безкомпромисно жив! 

  Спомням си, че като бях дете и живеех в планината, любимата първоаприлска шега в нашето семейство беше "Яаа, нощес какъв сняг е навалял!" Тичахме към прозорците и залепвахме нослета по стъклото - да видим чудото. Аз лично се отдръпвах доста разочарована, защото, макар да живеехме в планина, бяхме и много на юг и всъщност май обичайният ни зимен сняг тогава съвсем не е бил повече, отколкото е в север-северозападните поля.

 Другата жестока шега, на която са смеехме още по-малко, звучеше (доста разтревожено) приблизително така: "Хайде, ставайте! Бързо, бързо, че сме се успали и закъсняваме!" Това явно е бил репертоарът на родителите ми за по-топлите и разлистени пролети, когато е било сигурно, че номерът със снега няма да мине. И понеже пролетната ваканция винаги започваше на 1 април, никак не ни беше весело да се връщаме в изстиналите вече легла, разсънени и сърдити за отнетото ни късно събуждане и дълго излежаване с вълнуваща книга - любимото усещане за първия свободен ден.

   И да, ваканциите бяха дни на свобода. Родителите ни бяха по цял ден на работа, нямаха мобилни телефони и никакви други шпионски средства (е, може би някоя баба съседка, която си пада клюкарка), учителите като че ли още не бяха изобретили домашното като средство за мъчение и животът изглеждаше дълъг, а дните - вечни и ние скитахме по цял ден и опознавахме света... и себе си.

Въздъх! Отдавна беше, но... имало ни е.