Това е един от вчерашните ми Цитат на деня цитати от Робърт Пърсиг. И е нещо, което непрестанно аз самата изпитвам - едно едва доловимо усещане за незначително присъствие, сякаш полъх, докато се разминаваш с някого, разменяш някакви банални думи с непознат, минаваш с колелото покрай спрял автомобил с хора вътре...
Напоследък често ми се случва да се замислям за това ефирно взаимодействие между съдбите ни. И най-често сутрин, когато по обичайния си пешеходен маршрут за работа срещам обичайните почти непознати хора, с които неизменно си пожелаваме добро утро. За мен това е много положително преживяване - добър старт на работния ден, който ме зарежда с оптимизъм и трудов ентусиазъм. Обаче се терзая от съмнения дали това приятно изживяване е споделено. Дали хората, с които си пожелаваме добро утро, са също толкова окей с обичая, който сме си установили, или с досада се питат: "Защо тая продължава да ме поздравява, та аз почти не я познавам. Даже, как всъщност й беше името?..." Дали това не им скапва деня точно толкова, колкото на мен ми го озарява? Надявам се, че не. И ми се иска да вярвам, че този полъх се движи двупосочно.
Да вземем тази сутрин. Както обикновено в неделя, си купувах от любимото ми "капучино в картонена чашка" от както обикновения човек в любимото ми кафене, преди да продължа сутрешната си разходка. Та, този както обикновен човек го видях за първи път днес. Цяла есен и цяла зима единствените думи, които разменяхме, биваха:
(поздрав) - какво ще обичате? - капучино в картонена чашка, моля - искате ли салфетка за очилата? - не, благодаря, добре съм - ... - заповядайте - благодаря - довиждане - довиждане
По време на паузата той приготвяше напитката ми, а аз се мъчех да си изтрия запотените очила в шала или направо с ръкавиците. Винаги не съвсем успешно. И винаги гледах твърде съсредоточено дали оставям правилната сума, за да мога да забележа нещо повече от силует насреща си. Затова тази сутрин като го видях да идва не бях съвсем сигурна дали това е мъжът, който трябва да ме обслужи. Но после диалогът тръгна от само себе си:
(поздрав) - какво ще обичате? - капучино в картонена чашка, моля - ... ... ...
Паузата дойде твърде скоро. Той се обърна да направи капучиното, аз оставих точната сума и си взех късметче. И когато чух заповядайте нямаше какво друго да направя, освен да вдигна поглед и да срещна погледа насреща.
благодаря - довиждане и приятен ден - довиждане и лека работа
Очите бяха сини и усмихнати.
:)
