Спомням си, че като бях дете и живеех в планината, любимата първоаприлска шега в нашето семейство беше "Яаа, нощес какъв сняг е навалял!" Тичахме към прозорците и залепвахме нослета по стъклото - да видим чудото. Аз лично се отдръпвах доста разочарована, защото, макар да живеехме в планина, бяхме и много на юг и всъщност май обичайният ни зимен сняг тогава съвсем не е бил повече, отколкото е в север-северозападните поля.
Другата жестока шега, на която са смеехме още по-малко, звучеше (доста разтревожено) приблизително така: "Хайде, ставайте! Бързо, бързо, че сме се успали и закъсняваме!" Това явно е бил репертоарът на родителите ми за по-топлите и разлистени пролети, когато е било сигурно, че номерът със снега няма да мине. И понеже пролетната ваканция винаги започваше на 1 април, никак не ни беше весело да се връщаме в изстиналите вече легла, разсънени и сърдити за отнетото ни късно събуждане и дълго излежаване с вълнуваща книга - любимото усещане за първия свободен ден.
И да, ваканциите бяха дни на свобода. Родителите ни бяха по цял ден на работа, нямаха мобилни телефони и никакви други шпионски средства (е, може би някоя баба съседка, която си пада клюкарка), учителите като че ли още не бяха изобретили домашното като средство за мъчение и животът изглеждаше дълъг, а дните - вечни и ние скитахме по цял ден и опознавахме света... и себе си.
Въздъх! Отдавна беше, но... имало ни е.
