Думи

 ДУМИ 

24 юни 2021 г.

Еньовден

На сенките в стаената тъга,

на бързата вода в копнежа,

в пътеката през тихата гора

като през летен сън се вглеждам.

Отвежда ме сънят сред мъх –

на детството ми в люлката зелена,

където чака да я стопля с дъх

мечтата ми, от времето пленена.

- - -

Едва докоснат с дъх е моят свят –

недороден се скита сред безкрая.

В съня – лютичета: цъфтят,

                    сънуват мен

                     и си мечтаем.

25 декември 2020 г.

2 август 2019

Моите думи за АЕЦ „Козлодуй“

   Ние сме връстници. Когато – още в началното училище – за първи път научих този факт, изпитах необяснима гордост. Малко по-късно, като разбрах каква разрушителна мощ е укротена тук, почувствах облекчение, че живея на стотици километри от опасността. После, в гимназията, изпитвах гняв, докато пишех огромните домашни по математика на трепкащата светлина на свещите, а баща ми за пореден път с горчивина повтаряше шегата: ВЕЦ, ТЕЦ, АЕЦ, а накрая – парафин с конец.

   В гимназията имах съученичка от Козлодуй. Когато тя се включи в някаква ученическа конференция с реферат за изграждането и експлоатацията на Първа Атомна, безучастно слушах за трудовия подвиг, за братската съветска помощ, за героизма на строителите, за колосалните постижения на инженерите и за важността на факта, че сме се наредили сред атомните държави – и, честно казано, изобщо не разбирах патоса. Даже, да си призная, ми се виждаше някак смешен.

   След университета не дойдох в Козлодуй, за да работя в АЕЦ. Дойдох, за да работя за децата на строителите, инженерите, работниците и специалистите ѝ. И животът ни потече паралелно. Отново изпитвах и гордост (когато трябваше да се подкрèпя атомната енергетика на референдум), и страх (всеки път, щом се замислех колко неподготвени сме да се защитим – аз, колегите и учениците ми – в случай на авария), и гняв (когато ни отнемаха работещите модернизирани блокове).

   Когато преди три години паралелните ни пътища се сляха, влязох в съвсем различен свят. Преживяването бе досущ като да попаднеш в непозната страна – не говориш езика, не разбираш обичаите и ако никого не познаваш, си загубен. С времето АПС, ПГР, ОРДК, бак, бахили и саншлюз ми звучат все по-земно и все по-добре разбирам както сантимента на някогашните герои на труда, така и смешния патос на рефератите, и нуждата да си ритуализираме (честваме) битието на всеки пет години.

   Все още чувствам гордост – всеки път, когато кажа, че работя в АЕЦ (е, вярно, че и всеки път се сещам за оня анекдот с президента Кенеди и чистача в NASA, който твърди, че помага на човечеството да стъпи на Луната); и страх – в онези вторници, когато чувам тестовото Внимание! Внимание! Внимание!; и гняв – при вида на основния път за евакуация (този към Лом) или когато се сблъскам с лекомислие, с безотговорност или със самозаблудата, че сме в безопасност просто защото ние сме върхът.

   Ние преживяваме света различно – поотделно, всеки сам. Но за да можем да живеем в споделена реалност, се нуждаем от общ разказ за действителността, от история, в която всеки може да открие себе си и своите основания да бъде част от цялото. Отговорността каква история пишем е наша обща и трябва да я носим, осъзнато, всеки ден и без да се преструваме, че страхът, гневът и самозаблудите са невъзможни. Само така наистина ще бъдем в безопасност.

   Много се надявам, че ако един ден президентът дойде на площадката на АЕЦ и попита всеки срещнат: А ти какво правиш тук?, няма да получи нито един отговор Работя за добра заплата. А отговорите, които издават удовлетворение и гордост, могат да се простират от Помагам на човечеството да спаси Земята... до звездите.

9 юни 2019

Съвест

Край ъгъла на прашната ти участ,

преди завоя право за нагоре,

в очите гледа – като вярно куче,

една последна непокорна горест.

Ако до този миг не си научил,

сега е вече късно да го сториш;

тъга сега в очите ти наднича

и търси някой – да я заговори.

Но ти навярно си поел нататък,

след мигащите свещи на звездите –

по пътя, чийто възел си заплитал
преди да те споходи мракът.

2 юни 2019

Дъждът

понякога ме натъжава

и кара ме да чувствам безпощадно

как времето полека ме смалява.

Kак искам

с косите си небето да измия;

да легна в облаците искам,

като в длани,

и с блясъка на мълнии

да се завия,

и сините лъчи да мигат над съня ми...

От мен ще има все по-малко

(и все по-малко ще е нужно),

додето само този сън

остане...

И дъжд,

от който някой път

ще става тъжно.


12 юни 2018

Не съм някой активен ползвател на социалните мрежи, но ето на - участвам в няколко фейсбук групи, сред които и "Какво четеш". Защо и как - не му е тук и сега да описвам.  :) 

Обаче неотдавна попаднах на малко предизвикателство, отправено от модераторите: споделете любимия си детски спомен и може да спечелите книгата "Докога ще чакаме бащите". Анотацията на книгата изглеждаше обещаваща, но не това ме подтикна да се включа. Увлече ме усилието да изтръгна любимия си детски спомен.

Та, ето до какво доведе това усилие:

Kака Маргаритка

   И аз израснах във времето, когато родителите ни ги нямаше вкъщи по цял ден, а ваканциите бяха пълни с приключения на село, при бабите и дядовците - с братовчеди и приятели от близки и далечни краища на родината. Обаче това си беше нормата, нищо изключително - гледано от тогавашната перспектива, без носталгията от днешната ни гледна точка.

   ЛЮБИМИЯТ ми спомен от детството се казва КАКА МАРГАРИТКА. Тя беше моята Мери Попинз. Живееше на нашия етаж, беше цели две години по-голяма от моя по-голям брат и в моите очи (на 6-9-годишно момиченце, което обича да чете) беше най-невероятно забавният възрастен, който можеше да съществува. Да, за мене тя беше възрастен, който ми казваше неща от рода на "Ама как е възможно да не си пила кафе?! Не знаеш ли, че има специално детско кафе?" и ми правеше инка, докато аз я гледах като омагьосана. Слушах я като омагьосана, докато ми четеше на глас откъси от "Дон Кихот", защото беше в 8. клас и това беше задължителната й литература за училище. Тя ме научи какво означава думата брошка (защото мама нямаше бижута), като я сравняваше с "прошка" - всъщност, изигравайки пред мен цяла малка пиеска, в която двете думи комично се преплитаха! Беше третото от четири деца, имаше малка сестричка Лариса, чийто ангелски рус образ все още смътно си спомням... 

Този мой любим спомен, любим герой и вдъхновение, изгубих още тогава, през 1984 година, когато и моето, и нейното семейство напуснаха малкия миньорски град. 

Кака Маргаритка е онзи ярък спомен, който ми напомня, че трябва да полагам усилия и грижи, да превъзмогвам трудности и разстояния, за да не губя връзка с хората, които са наистина важни в живота ми. И да внимавам да не наранявам с безразличие или студенина хората, за които може би аз съм тяхната кака Маргаритка.

(Въздъх!)

9 октомври

Безумно окончателно и просто - 
с две кофи дъжд и купчина листа - 
и без да отговаря на въпроси,
безмълвно, ме превзема есента.



16 юли 

Летен кръговрат
Само лъч от надежда

в окото на тъжен приятел;
само дъх тишина
в прохладния мрак на нощта;
точно шепа
от детския смях на младежа,
с който трудният път
отлетява почти на шега.
Още миг
да послушам зова на покоя;
още стъпка -
да стигна ръба на света;
точно глътка възторг
утолява копнежа.
И на делника в зноя

се връщам.
Но с нова мечта.

2 юли

           time and again

Да се върна по своите стъпки,

да сънувам отново треви,
пак да бъда добра и невръстна,
да се влюбиш в мен както преди;
да излъчвам спокойствие в мрака
и да вярвам в наивни мечти;
край прозореца тихо да чакам
моя праг ще достигнеш ли ти;
да намеря пътечка в очите ти
на гнева през тръпчивия дим ... 

Само още веднъж да обичам
и да бъде светът повторим.


25 юни
As for the weather - hot and dry :(

Пустиня

Дъха ми взима огненият лъх 

на жарката пустиня с име Лято.
Ще мога ли,
останала без дъх,
при вас да бъда винаги,
когато
прохладните ми длани
са ви нужни?
Мирише тъжно
и наднича страх
в прощалните концерти на щурците...

Не се опитвайте да ме спасите,
защото не е тоя
моят свят.


18 юни

Time /haiku/
,
Years go passing by
Getting back's impossible
Time's a misery



24 май
Толкова често съм се вдъхновявала от учениците си, за да напиша нещо... Сега май съжалявам, че никога (почти) не съм им показвала, че могат да бъдат вдъхновение за мен. Сигурно затова и аз никога не успявах да вдъхновявам тях. Уви, разминахме се непознати!

HOW TO GROW A DREAM

Once, in my garden,

I planted a tree –

An apple tree it was.

I buried a seed and spoke to it –

I bade it farewell, indeed.

Then, as the moon came out,

I sang a song –

A sad song it was.

I shed a tear –

A flood of tears it was.

It poured down onto that seed.

And out of my sadness,

And out of my fears,

And out of my moonlit nights

A tree came out.

A bud appeared,

A leaf, a branch, a blossom.

It bears fruit now

Every year.

Once, in your mind,

I planted a dream…

Does it bear you fruit,

Dear?

1 май

ТИ,

Който всеки ден ме обичаш;

който надничаш

тихо

над рамото ми,

когато се уча да пиша;

който докосваш ръката ми,

когато пристъпвам

несигурно;

който ми даваш крилата си,

когато мечтая,

без да искаш да знаеш

какво,

защо,

кого,

кога

и как

съм измислила

и дали ме е движила

същата истина,

която и теб е

отгледала,

или друга е моята...

моля те,

ТИ

само още веднъж

съчини ме, 

пак същата мене,

и ми дай огледало

от спомени - 

още малко да мога

до тебe

в твоя свят

да живея.

14 април

Исус
Разбирам го:
какво е то – да си обречен.
Макар да си Спасител
и желан, и чакан.
Разбирам го:
какво е да поискаш
да промениш света,
но да се хванеш
в капана му –
той теб да промени,
защото “тъй е писано”
и ти си само буква
в диханието на небесния Отец,
чиято воля длъжен си да следваш.
А твоето дихание
да бъде грешка
в статистиката на световен ред,
от никой непредвиден,
нежелан, нечакан, но
по-истински от твоя свят;
не по-спасителен, не по-божествен.
Да се пожертваш?
Да.
А своя Бог
за своя брат
ще жертваш ли?

8 април
И тази година си пожелавам успешно възкръсване...

Полека ги откривам –

всички дребни вещи,

които изпускаме от поглед,

когато се опитват да избегнат

наивното ни притежаване.

Умират,

защото живот им дава

само нашето съзнаване

за съществуването им;

Попадат

в друго измерение,

където си почиват

от бремето да бъдат;

Когато ненадейно ги открием,

ни носят някаква история.

Безсилни да я чуем,

търсим своя

история, която да ни свърже

с тях отново.

Когато някой близък свой

изпускам из пред поглед

и тревожно

тръпна да получа доказателство,

че още съществува,

навярно скита в други измерения –

изпълнен с битие –

където аз съм прах.

Не ме е страх,

че може да ме няма,

но в моя свят отсамен

пореден път си пожелавам

да се върна

и остана.

5 април
Нашето време е болно -
има висока (глаголна)
температура.
(Ако нашето време е текст)
всичките му съществителни
са уморени
от своето съществуване
и са се втурнали в други -
несвойствени - дейности:
бързат, искат, придобиват,
ръководят, реализират...
Между другото шерват и лайкват
нечии чужди спомени
по бермуди, под палми, в пустини...
На нашето време
сърцето му, струва ми се,
скоро съвсем ще изстине.

4 април

Сега, когато не се боя от смъртта 
Мога да имам всички посоки и улици.
Мога всички срещи да имам,
които не сбъднах преди.
Мога всички пропуснати залези
назад да обърна
и времето с тях
да накарам назад да върви.
Мога да бъда навсякъде,
всякога, всякаква,
да отворя безчет онемели врати,
да достигна предели,
до днес непознати
на никого...
В моя свят мога всичко! 

Ако само поискам, уви!


2 април

А днешният цитат на деня от любимия ми Оскар Уайлд ме подсеща за това:

31 март

Words don't come easy ...

Така се пееше в една песен. Хубава песен. Много вярно отбелязва авторът (хи-хи). Не, понякога думите идват лесно, напират да се излеят. И това може да бъде доста мъчително. Но накрая винаги е освобождаващо. 

Words don't come easy, my friend, but they always bring you some relief. 

(Тук трябва да отбележа като във филмите: всички прилики с действителни лица и събития са случайност. Е не са. Но все пак, ако някой има много силно асоциативно мислене на английски, нека запази приличие. И да останем в полето на думите.)