За възкресението и чудото и вярата. За вълшебните приказки и нуждата човешка "да гоним измамата".
Почти всяка година, от много години вече, наближи ли Великден, изпадам в едни такива настроения - не религиозни, но някак месиански. Някак започвам да се вживявам в цялата история за Исус, да му съчувствам. И да си припомням тая приказка, която някои са избрали за свое религиозно упование.
Не си я припомням с четене на евангелията, а със слушане на Jesus Christ Superstar. Слушам до забрава, докато отново науча либретото почти наизуст, докато гласът на Иън Гилън изцяло ме превземе, докато се потопя напълно в приказката. Обичам всеки мюзикъл на Уебър, но този ми е особено близък. Може би защото и историята, която разказва, ми е особено близка. Осъзнатата саможертва в името на другите или на нещо извън теб, отвъд теб, вълнува мислите ми още от новозаветната драма, през Ромео и Жулиета, та чак до Хари Потър.
Ако гледаме на тая работа с Исус като на литература, без цялата религиозна плесен, с която е полепнала през вековете, ще видим една притча за търсещия разковничето мечтател, който „бил
прикован за някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри
един към друг.“ (ПВГС)
