Днес ми се иска да пиша и за Исус и неговия Разпети петък, и за идентичностите - за това какви избираме да бъдем или какви се оставяме да ни принудят да сме. И някак си цитатът от песента на Queen ми се струва особено подходящ и за двете.
Исус - той е колкото предопределен, толкова и самоопределен. Той избира да следва съдбата на Избрания, макар че може да се отзове от тази роля почти на всеки етап на драмата. Той изстрадва своята идентичност и плаща за нереципрочната любов с живота си.
Когато израстваме и се отделяме от амалгамата на околния ни свят, когато животът ни е повече предусещане за предстоящото, отколкото наистина преживяно, изграждаме своята идентичност малко или много като Исус - избираме легенда, която да последваме като своя съдба и предопределение. По този път или се еманципираме от легендата и ставаме герои на собствена история, или се губим в приказката, написана от друг, и никога не излизаме от дебрите на въображаемото.
Тези дни слушах радио - БНР, програма "Хоризонт" - едно позабравено удоволствие. Беше ми особено приятно и интересно да чуя интервю с професор Маргарита Младенова - известния режисьор на "Сфумато". Тя разказа за съвместен проект с американски студенти и как те учели актьорството много повече като изпълнителско изкуство, за разлика от европейците, които го приемали много повече като творци. Та, тя казваше как се опитвала да накара американските студенти актьори да осъзнаят собствената си идентичност, съставена от всички парчета научено, видяно, преживяно, и стъпвайки на това личностно осъзнато да се приобщят към архетипалното и колективното, споделеното и общностното, които ни сближават и правят възможно разбирането помежду ни и съпреживяването на драматургичния конфликт. (Надявам се, че правилно съм разбрала думите й). Всичко това е в пълно съзвучие с мислите ми от последната седмица - за това колко необятно различни сме и колко все по-различни ставаме с времето и възрастта, колко невъзможно е да има някой, чиито интереси и опит да са същите като моите и който да разбира всяка асоциация и шега, които ми хрумват. Това, че сме уникални, е наша благословия и проклятие.
Спомням си как веднъж в час стана дума за това дали завиждам на учениците си тийнейджъри за младостта им и дали бих искала да съм сега отново на техните години. Спомням си и колко аргументирано им отговорих защо такава възможност изобщо не ми изглежда привлекателна - about growing up and what a sruggle it would be... Не съм сигурна, че тогава някой от тях ме разбра, но със сигурност ако още си спомнят този епизод след десетина-петнайсет години, ще знаят какво точно съм им казала.
И понеже идват светли дни, иска ми се да завърша малко нещо приповдигнато. Може би така: колкото и да сме различни, колкото и отдалече да идваме преди да се срещнем, винаги ще носим нещо изначално общо, което ще ни позволи да се разбираме, да съпреживяваме, да се обичаме и да направим общото си бреме - живота, поне малко по-поносим. And in the end the love you take is equal to the love you make.
