По изборите из Враца

/Памфлет/

Изгря слънчицето, започна да топи снега, запяха капчуците... Настана време – само за разходка. Но нали съвсем напряха изборите, та обликът на града ни взе и иначе да се преобразява. Тук-там срамежливо изникнаха масички, трибунки, импровизирани тенти, младежи с преливащи от рекламни материали куриерски торби, че даже и един напорист снимачен екип. И започнаха да подвикват, да пресрещат, да агитират и убеждават от всякакви знайни и незнайни партии, коалиции, обединения, движения и други образувания. Всеки със своето си образование, ама... нейсе.
Тръгваме от Суми към площада – няколко възрастни хора с едва прикривано неудобство разлепват плакати на специално определените за това пана. Правим обратен завой зад паметника на Ботев и тръгваме надолу – от паната вече ни гледат познати и непознати лица, греят познати и непознати абревиатури и лозунги. Почти всички – преобладаващо в синьо, ама всякакви оттенъци на синьото, и бяло. На няколко места централно се е наместила симпатична дама под номер 14 в квадратче с отметка. Няма абревиатура, няма партия, няма думите независим кандидат. Ти да видиш! Ами сега? Но пък цветовите решения някак си нашепват за идеи в синьо.
И както така си тропосваме тегелите нагоре-надолу из Пробива под ярките слънчеви лъчи, очите ни мечтателно фиксират последния етаж на една от най-красивите стари сгради в центъра. Няма как да помня какво е била преди, но от 90-те насам е позната като седесето (макар и тази призрачна формация отдавна да не се помещава там). Ах, какъв красив балкон имала тя на последния си етаж, току под един от онези ламаринени покриви виенски стил, каквито всеки по-личен град си пази и до днес! Поогледахме вратите, прозорците, стените – не се забелязват никакви партийни инсигнии. Такава прелест, а оставена да иде зян! Ама как може, уважаеми кандидати за народната любов!? И няма кой едно кафе да излезе да изпие на живописния балкон, или един тютюн...
И решихме ние, че тази разхитителна несправедливост трябва непременно да бъде поправена. Още днес ще основем Български алианс за либерално-консервативно обединение на нацията. С богата и подробна програма и за либералите, и за консерваторите, и за националистите – за всекиго по много. С искреното намерение да привлечем гласове от целия политически спектър от безкрайно лявото, през всички възможни център-нещо-си, та чак до най-тъмното на синьото. Тъмно, колкото е нужно, ако трябва – даже като НОЩ. И с единственото тайно намерение за успех – да си спечелим правото поне един мандат да помещаваме щаба на БАЛКОН ей тук, на най-живописното ъгълче на любимия ни град.
Подкрепете ни с приятелство и кой знае – може да ви черпим по кафе. Или тютюн...

П.П. Ако не стане от първия път, няма да се предаваме. Може и да не сме милениъли, но безпочвеният оптимизъм не ни е съвсем чужд. По следващите избори ще искаме мястото, откъдето на зарята за втори юни грее огънче, на оня характерен ръб на Балкана над града. И ако обединяването на нацията не се окаже печеливша концепция, още на 5 април започваме да пишем програмата на Българската асоциация за либерална и консервативна алиенация на населението (БАЛКАН).

И пак за разминаването

Повече небе

Изобщо, изобщо не си спомням какво дете съм била. Не мога да си припомня емоция, усещане за това, как съм възприемала себе си. Всъщност, с много редки изключения. И всички те са моменти, в които имах чувството, че говоря или действам от дъното на душата си, от самото си същество, че съм най-искрена и истинска. Profound, prophetic, as if the Universe itself was guiding me… Помня това усещане за съдбовност в онези редки моменти на тотално себеосъзнаване (self-consciousness). И това са едни от най-неприятните ми спомени. Защото от перспективата на днешната аз усещането е диаметрално противоположно – за фалш, поза, превзетост и преднамерено преследване на измислени светове. Чудя се дали това противоречие е израз на някакво закъсняло осъзнаване на истината, или е неудобство да призная, че съм изневерила на по-автентична предишна своя версия? А дали е възможно да са едновременно и двете? Да съм била автентична тогава, но сега, когато вече съм съвсем различна, да не мога да се припозная в онова си битие и да ми изглежда, че не, това не може да съм била наистина аз? Няколкото случки, които помня, са твърде засрамващи от днешна гледна точка, че да си позволя да преразкажа някога на някого, и твърде незначителни, сигурна съм, за да ги помни който и да било от участниците в тях. Or, maybe I just imagined it all?...
Да, като цяло, не си спомням какво дете съм била, но си спомням добре, че родителите ми казваха на роднините, приятелите и познатите си две неща за мен – че съм „много чувствителна“ и че съм „много общителна“. I grew to believe the former and to disobey the latter. Сигурно повярвах на първото, или поне се опитах да разбера какво имат предвид и да се побера в очакванията им. Сигурно се уплаших от второто и постепенно се превърнах в самоотвержен интроверт, който няма елементарните социални умения, за да проведе и най-незначителен разговор, без да прозвучи, да изглежда или да се почувства напълно misplaced, creepy or sinister – a weirdo. So I’ve almost given up trying now. Може и преди, като дете, да съм била странното досадно хлапе, което се вре навсякъде и не се съобразява с никакви условности – повече нахално, отколкото общително – но нали на децата всичко им е простено, те са още деца, още опитват света и търсят мястото си в него.
От днешна гледна точка мисля, че съм разгадала основния проблем в общуването си с хората. И той е информационен. Говоря, действам, преживявам всяко взаимодействие с другите така, сякаш споделяме един и същи свят. Сякаш имаме еднакви познания, впечатления, история, дори спомени, които могат да са ни общ контекст и да водят до разбиране. Обаче това никога, никога не е така. Най-слънчевият ден на моето юношество е просто бледа случка в историята на тогавашния обект на обожанието ми, забравен епизод, който по съвсем трети и четвърти начин присъства в спомените на останалите участници. И не защото времето е променило спомените ни за иначе едно и също преживяване, а защото самото преживяване поначало никога не е било едно и също. Поначало сме преживели съвсем различни светове и всяко общуване се случва при съвсем различен контекст за всеки от участниците. Най-важното от това изречение на Пърсиг: We keep passing unseen through little moments of other people's lives, не е keep passing, а unseen и little. Това е информационният проблем. Ако искам някаква илюзия за разбиране, трябва да полагам непрестанни усилия за попълване на информационните пропуски и обновяване на общата тъкан на иначе различните ни светове. Непрестанни усилия. Sounds like a great deal of work.
Yet, sometimes, misunderstanding is a common ground.

Да си простим

Ще можем ли да си простим:
Че оставихме да заглъхнат виковете ни
И да оглушеят площадите
Че не посмяхме да бъдем докрай свободни
И нови и истински
Че отгледахме децата си насред подвижни пясъци
(а продадохме въжето, с което да ги върнем и спасим)
Че вместо да лекуваме, отваряме нови рани -
в Земята, в обществата си, в сърцата си...
Ще можем ли да си простим, че не успяхме
да сме най-добрите себе си,
И пак със себе си
Ще можем ли да заживеем?