 |
| Повече небе |
Изобщо, изобщо не си спомням какво дете съм била. Не мога да си припомня емоция, усещане за това, как съм възприемала себе си. Всъщност, с много редки изключения. И всички те са моменти, в които имах чувството, че говоря или действам от дъното на душата си, от самото си същество, че съм най-искрена и истинска. Profound, prophetic, as if the Universe itself was guiding me… Помня това усещане за съдбовност в онези редки моменти на тотално себеосъзнаване (self-consciousness). И това са едни от най-неприятните ми спомени. Защото от перспективата на днешната аз усещането е диаметрално противоположно – за фалш, поза, превзетост и преднамерено преследване на измислени светове. Чудя се дали това противоречие е израз на някакво закъсняло осъзнаване на истината, или е неудобство да призная, че съм изневерила на по-автентична предишна своя версия? А дали е възможно да са едновременно и двете? Да съм била автентична тогава, но сега, когато вече съм съвсем различна, да не мога да се припозная в онова си битие и да ми изглежда, че не, това не може да съм била наистина аз? Няколкото случки, които помня, са твърде засрамващи от днешна гледна точка, че да си позволя да преразкажа някога на някого, и твърде незначителни, сигурна съм, за да ги помни който и да било от участниците в тях. Or, maybe I just imagined it all?...
Да, като цяло, не си спомням какво дете съм била, но си спомням добре, че родителите ми казваха на роднините, приятелите и познатите си две неща за мен – че съм „много чувствителна“ и че съм „много общителна“. I grew to believe the former and to disobey the latter. Сигурно повярвах на първото, или поне се опитах да разбера какво имат предвид и да се побера в очакванията им. Сигурно се уплаших от второто и постепенно се превърнах в самоотвержен интроверт, който няма елементарните социални умения, за да проведе и най-незначителен разговор, без да прозвучи, да изглежда или да се почувства напълно misplaced, creepy or sinister – a weirdo. So I’ve almost given up trying now. Може и преди, като дете, да съм била странното досадно хлапе, което се вре навсякъде и не се съобразява с никакви условности – повече нахално, отколкото общително – но нали на децата всичко им е простено, те са още деца, още опитват света и търсят мястото си в него.
От днешна гледна точка мисля, че съм разгадала основния проблем в общуването си с хората. И той е информационен. Говоря, действам, преживявам всяко взаимодействие с другите така, сякаш споделяме един и същи свят. Сякаш имаме еднакви познания, впечатления, история, дори спомени, които могат да са ни общ контекст и да водят до разбиране. Обаче това никога, никога не е така. Най-слънчевият ден на моето юношество е просто бледа случка в историята на тогавашния обект на обожанието ми, забравен епизод, който по съвсем трети и четвърти начин присъства в спомените на останалите участници. И не защото времето е променило спомените ни за иначе едно и също преживяване, а защото самото преживяване поначало никога не е било едно и също. Поначало сме преживели съвсем различни светове и всяко общуване се случва при съвсем различен контекст за всеки от участниците. Най-важното от това изречение на Пърсиг: We keep passing unseen through little moments of other people's lives, не е keep passing, а unseen и little. Това е информационният проблем. Ако искам някаква илюзия за разбиране, трябва да полагам непрестанни усилия за попълване на информационните пропуски и обновяване на общата тъкан на иначе различните ни светове. Непрестанни усилия. Sounds like a great deal of work.
Yet, sometimes, misunderstanding is a common ground.
