"Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати." :)

Виена, II част

15 юни 

След като снощи приключих писането, малко се подразних от собственото си неведение относно предназначението на замъкоподобната сграда. Затова днес проверих в GoogleMaps като каква ще е тая огромна тухлена постройка с три вътрешни двора, че и кули, и бойници... Оказа се, че е Министерството на отбраната! (Мамо, казах ли ти, че не може просто така да си влизаш в двора, защото било отворено!!!) 

Надписът на фасадата - MDCCCLXIX, вероятно означава годината на построяване. Значи както повечето интересни сгради тук, и тази е издигната по времето на Хабсбургите.

Петъкът беше предварително определен за по-далечните от набелязаните места за посещаване: двореца Шонбрун, Дунава, Пратера. Идеята беше да вместим всички забележителности, до които се пътува с градския транспорт (Wiener Linien), в единствен ден, за който се снабдихме с 24-часови карти, а за последните два дни да оставим местата, които отстоят на пешеходно разстояние от квартирата. Тоест всичко в "Стария град". 

Тук дължа кратка бележка по отношение на организацията на градския транспорт. Това беше едно от големите ми притеснения, свързани с пътуването. Напълно неоснователно, както се оказа. Виена има много добре развита транспортна мрежа, разчитаща основно на влаковете - подземни (метро), наземни (трамваи) и крайградски (S-Bahn) - но също и с много автобусни линии. Има нощни линии, за които картата за 24, 48 или 72 часа важи. Абсолютно лесно и надеждно е купуването на превозни документи от автоматите на спирките и станциите на метрото. Превозът от и за летището също е много добре уреден, като има различни възможности от гледна точка на цени, бързина, вид транспорт. В метрото няма прегради, които да се отварят чрез билет. Има само надпис, който казва нещо като "след тази линия - само с билет" и сини апарати, в които трябва да си валидираш билета (тоест да получиш върху него печат, удостоверяващ кога и къде си започнал пътуването). Обаче можеш да си купиш и вече валидиран билет или карта. Ние използвахме апарат за валидиране веднъж, а за целия си престой в града не видях някой друг да използва такъв.
И така, с метрото от станция Шотентор до станция Шонбрун се придвижихме за около 20 минути. Тръгнахме доста рано, защото очаквах, че ще трябва да чакам на опашка за входни билети. Нищо подобно! Имаше 4 или 5 каси, от които работеха 2, но и за тях нямаше достатъчно клиенти. Явно повечето хора си купуват билетите онлайн, а сигурно и многобройните групи (предимно азиатци) постъпват така. Касите отварят в 8.00, а ние бяхме пред тях около 8.20 ч. На билетите ни пишеше, че трябва да влезем в 8.39 ч. Бяхме се запасили с вода, сандвичи и чери домати и възнамерявахме да прекараме почти целия ден в пределите на дворцовия комплекс.
В цената на билета е включен аудиогид или книжка с информация - по желание. Ние си избрахме екскурзовод англофон за мен и рускоговорещо аудио за мама. Аудиогидът прилича на телефонна слушалка, която си овесвате на врата, като в залите има стикери с номера, който трябва да наберете, за да чуете информацията за съответния експонат или зала. Много е удобно. Можете да прослушвате записите колкото си искате пъти. С мама често сравнявахме чутото на руски и английски, а когато имахме разногласия, слушахме пак. Вътре в двореца не може да се снима. Разглежда се само първият етаж. Цялата обиколка ни отне около 2,5 часа.
Всичко беше изключително впечатляващо, но все пак:
Във всяка стая, зала, кабинет, спалня има поне по един часовник. Изящен.
В стаята, където Сиси е приемала посетители, има часовник върху писалище с огледало, който е изработен така, че отражението на гърба на часовника в огледалото да показва същия час, който показва и предният циферблат на часовника. При това двата циферблата не са еднакви, а този в огледалото е с доста по-изчистен дизайн.
Дворецът е снабден с електрическо осветление още от началото на 20. век. Според аудиогида - в 1904 г.
Залите на двореца са свидетели на важни исторически събития, включително от 20. век - срещата между Дж. Ф. Кенеди и Никита Хрушчов на 4 юни 1961 г.
Този дворец пази несметни богатства на империя, владяла половин Европа и не знам още колко други територии, на династия, властвала от 13. до 20. век. И все пак мерките за сигурност (каквито, вярвам, е имало) са или съвсем несъразмерно скромни, или съвсем модерни и дискретни. За 2,5 часа вътре видяхме само две служителки на музея. И тяхната задача беше да поглеждат кой посетител с какъв тип билет е, за да го насочат към правилното разклонение - левия или десния изход от една зала. Като цяло имах чувството, че съм попаднала в най-доверчивата култура на западната цивилизация.

...to be continued...
:)

"Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати." :)

Такааа...
Налага се преди да разкажа за тридневното виенско приключение, да направя крачка назад и в интерес на наистина немногото си читатели, които не са изключително осведомени чрез Фейсбук за всичко случващо се, но също така и в интерес на собствената си измъчена памет, да споделя ето тази снимка:

На 24 май, на последния абитуриентски бал, на който имах честта да присъствам, г-н Младенов - класен ръководител на 12.а клас - носеше избродирана от мен, с всичката ми любов, кенарена риза. Моделът е на автентична шевица на мъжка риза от село Линево, Ломско, и беше избран от г-н Младенов измежду три предложения на автентични български народни шевици.
Вероятно това съобщение трябваше да бъде направено на страничката ДЕЛА, но тъй като подозирам, че тя рядко се радва на читателски посещения, избрах да го поставя тук.
:)

Виена, I част

И така,
Малко след като отмина голямото чудене за коледните подаръци, ме налегна голямото умуване за предстоящите рождени дни в семейството. И най-вече за най-големия рожден ден - мамината 70-годишнина. Не помня точно как се е формирала идеята, но някак винаги съм знаела, че искам, че трябва да се впусна в някое, макар и малко по мащаб, приключение с мама - само ние двете. Мама никога не беше напускала пределите на Родината. Никога не беше летяла със самолет. А винаги е била един своеобразен малък explorer - и с професията си на геолог, която я е отвеждала във всякакви странни дупки, и с не докрай реализирания си пътешественически дух, и с природното си естествоизпитателско любопитство. Идеята беше следната: мама си избира една от трите дестинации - Прага, Будапеща или Виена, и когато времето е подходящо (нито студено, нито горещо) отиваме двете на тридневно запознанство с избрания град. Нарочно исках да отидем някъде, където не съм била преди, но много искам да отида. Защото не исках да се чувствам и държа като екскурзовод, а исках едновременно да правим малките си открития. Никак не беше трудно да изберем подходящото време - ясно беше, че ще е юни. А като ще е юни, поне да е и моят подарък за рождения ден!

14 юни
Няма връщане!

- Виж, Терминал 2 прилича на самолет.
- Така ли?! Ако не ми беше показала, изобщо нямаше да забележа.
(Боже, викам си, не мисля, че това е подходящото отношение...)
През летищните формалности: лека паника, време да се ориентираме и всичко е наред.
Мама седи до прозорче и се любува на гледката. Летенето не й се отразява никак зле. Не й се отразява никак.
Въпреки опасенията, които ме бяха завладели, придвижването до наетата квартира се оказа неочаквано лесно. А местоположението й с всеки изминал ден се доказваше все повече като безупречно.
Виена ни се разкриваше постепенно. По време на първата, опознавателна, разходка ни впечатлиха Votivkirche, университетът, паметник срещу него, интересна замъкоподобна сграда, която не разбрахме каква функция изпълнява, цветна градинка между уличните платна, голямо оранжево цвете скулптура край канала. В далечината се мяркаха части от покриви, които обещаваха, че предстоящите дни има какво да ни покажат.







А, да, и започва Световното по футбол!

... to be continued...

:)

Видин-Калафат-Бекет-Оряхово

Не защото обещах и не изпълних (вече е 12 юни!), а защото спомените бързо избледняват, затрупани от още и още нови преживявания, вече е крайно време да разкажа как точно се случи рекордът ми от 155 километра дневен пробег и какво успях да събера по пътя.

Всичко започна с планираната разходка от Видин до Калафат на втория ден от тридневното ни пътешествие. Понеже разстоянието е само 16 километра, независимо от надиплените извивки около Дунав мост 2, решихме, че няма начин след толкова малко каране да стигнем в Калафат достатъчно изморени, че да си изпием бирата и да си изядем обяда с чувството, че сме го заслужили. Затова решихме да не влизаме направо в града, а да изминем двайсетина километра по равен и живописен междуселски път в посока Бекет, до първото село, че да огладнеем, и после да се върнем.


Стигнахме китно село, снимахме се пред бялата му църква и обърнахме обратно към града.


По пътя към селото някои спряха и казаха, че вече са достатъчно гладни и ще се връщат, а аз успях да снимам любимите си природни картини и на чужда територия.


Беше едва 19 май, а в Калафат липите усилено цъфтяха. И аз, нали съм си пчела...

Покрай това селце ни направи впечатление, че имаше много кладенци - в полето край пътя, но и после, пред къщите по главната улица. Брей, викам си, тук хората явно не строят чешми за жадните пътници, а кладенци копаят. Нали са край Дунава, явно по-лесно ще да им е.

Така или иначе, върнахме се във Видин и докато вeчеряхме на ей това корабче, се стигна до консенсус (за някои беше трудно да го разберат :) относно маршрута за прибиране. Да, по-дълго ще караме, но: 1. пътят е мнооого по-хубав, както се бяхме уверили, 2. ще минем по непознати места и 3. ще избегнем всички неблагоприятни релефни особености (т. нар. баири).

Речено - сторено.
По пътя през равната румънска шир постепенно ми се изясни следното: кладенците, а на места - ръчни помпи, са единствените водоизточници на тези села! Никъде, с изключение на едно място, през всичките 94 километра не видяхме водонапорна кула. А кладенците и ръчните помпи бяха СТОТИЦИ! Виждахме хора с кофи, които наливаха вода и си я отнасяха в къщите. Останах потресена от тази неефективност на румънския комунистически режим. Чаушеску може би нямаше да бъде телевизионно убит, ако се беше погрижил за елементарните битови нужди на тия хорица?
Друго нещо, което забелязах: селата бяха дълги, покрай една главна улица, почти без преки улички. А където имаше преки - по правило не бяха асфалтирани.
Имаше много циганчета, които се втурваха към колелетата ни и първо си мислехме, че ни поздравяват (като в Джирото, викам си, което течеше по това време по Евроспорт), но бързичко осъзнахме, че се опитват да изпросят някоя пара. Всъщност по този път върви един европейски веломаршрут и сигурно са свикнали през селата им да минават западноевропейци, които може би им дават по някое евро.
Видяхме, макар и твърде малък брой, разпознаваеми места от нашата страна на голямата река: ХрБ-то на склона над козлодуйския пристан, трансграничния далекопровод, разкрачен над реката, и петте "комина" на нашия АЕЦ.
Установихме, че селото срещу Козлодуй се казва Nedeja, което не значи нищо на румънски, но и нищо не пречи да е било създадено от българи на времето.
Повечето къщи са покрити с малки шестоъгълни плочки, но има и с керемидени покриви, като нашите.
На фасадите на къщите има нещо като малки надгробни плочи с имената на починалите. На места имаше и снимки, някъде бяха зад стъкло. На две места видях изличени такива плочи - може би къщата има нов собственик?
Не съм забелязвала как изглеждат кръстовете над камбанариите на нашите църкви, но тук ми направи впечатление, че всички кръстове бяха вързани с опънати въжета от няколко страни. В едното село кръстът съвсем се беше килнал, та аз изпитах силно възмущение - какъв ще е тоя народ, дето ще остави да му падне кръстът от селската черква!

Снимките ми са лоши, защото са правени в движение :(


От Бекет хванахме ферибота за Оряхово, а оттам до Козлодуй - е, това си е половин (рутинен) еднодневен излет! ;)
Единственото интересно (и ново за мен) по пътя беше кратък урок по история и Радичков в едно - покрай парната машина, която била герой на не един разказ, изложена на изхода от град Мизия.


Та, ей така - 155 км.
:)