Всичко започна с планираната разходка от Видин до Калафат на втория ден от тридневното ни пътешествие. Понеже разстоянието е само 16 километра, независимо от надиплените извивки около Дунав мост 2, решихме, че няма начин след толкова малко каране да стигнем в Калафат достатъчно изморени, че да си изпием бирата и да си изядем обяда с чувството, че сме го заслужили. Затова решихме да не влизаме направо в града, а да изминем двайсетина километра по равен и живописен междуселски път в посока Бекет, до първото село, че да огладнеем, и после да се върнем.
Стигнахме китно село, снимахме се пред бялата му църква и обърнахме обратно към града.
По пътя към селото някои спряха и казаха, че вече са достатъчно гладни и ще се връщат, а аз успях да снимам любимите си природни картини и на чужда територия.
Беше едва 19 май, а в Калафат липите усилено цъфтяха. И аз, нали съм си пчела...
Покрай това селце ни направи впечатление, че имаше много кладенци - в полето край пътя, но и после, пред къщите по главната улица. Брей, викам си, тук хората явно не строят чешми за жадните пътници, а кладенци копаят. Нали са край Дунава, явно по-лесно ще да им е.
Така или иначе, върнахме се във Видин и докато вeчеряхме на ей това корабче, се стигна до консенсус (за някои беше трудно да го разберат :) относно маршрута за прибиране. Да, по-дълго ще караме, но: 1. пътят е мнооого по-хубав, както се бяхме уверили, 2. ще минем по непознати места и 3. ще избегнем всички неблагоприятни релефни особености (т. нар. баири).
Речено - сторено.
По пътя през равната румънска шир постепенно ми се изясни следното: кладенците, а на места - ръчни помпи, са единствените водоизточници на тези села! Никъде, с изключение на едно място, през всичките 94 километра не видяхме водонапорна кула. А кладенците и ръчните помпи бяха СТОТИЦИ! Виждахме хора с кофи, които наливаха вода и си я отнасяха в къщите. Останах потресена от тази неефективност на румънския комунистически режим. Чаушеску може би нямаше да бъде телевизионно убит, ако се беше погрижил за елементарните битови нужди на тия хорица?
Друго нещо, което забелязах: селата бяха дълги, покрай една главна улица, почти без преки улички. А където имаше преки - по правило не бяха асфалтирани.
Имаше много циганчета, които се втурваха към колелетата ни и първо си мислехме, че ни поздравяват (като в Джирото, викам си, което течеше по това време по Евроспорт), но бързичко осъзнахме, че се опитват да изпросят някоя пара. Всъщност по този път върви един европейски веломаршрут и сигурно са свикнали през селата им да минават западноевропейци, които може би им дават по някое евро.
Видяхме, макар и твърде малък брой, разпознаваеми места от нашата страна на голямата река: ХрБ-то на склона над козлодуйския пристан, трансграничния далекопровод, разкрачен над реката, и петте "комина" на нашия АЕЦ.
Установихме, че селото срещу Козлодуй се казва Nedeja, което не значи нищо на румънски, но и нищо не пречи да е било създадено от българи на времето.
Повечето къщи са покрити с малки шестоъгълни плочки, но има и с керемидени покриви, като нашите.
На фасадите на къщите има нещо като малки надгробни плочи с имената на починалите. На места имаше и снимки, някъде бяха зад стъкло. На две места видях изличени такива плочи - може би къщата има нов собственик?
Не съм забелязвала как изглеждат кръстовете над камбанариите на нашите църкви, но тук ми направи впечатление, че всички кръстове бяха вързани с опънати въжета от няколко страни. В едното село кръстът съвсем се беше килнал, та аз изпитах силно възмущение - какъв ще е тоя народ, дето ще остави да му падне кръстът от селската черква!
Снимките ми са лоши, защото са правени в движение :(
От Бекет хванахме ферибота за Оряхово, а оттам до Козлодуй - е, това си е половин (рутинен) еднодневен излет! ;)
Единственото интересно (и ново за мен) по пътя беше кратък урок по история и Радичков в едно - покрай парната машина, която била герой на не един разказ, изложена на изхода от град Мизия.
Та, ей така - 155 км.
:)
