22 юни, събота - с децата в парка и музея

Обещахме си музей, но не бързахме особено. Замък - парк - обяд - музей  беше редът, за който си стиснахме ръцете. Добре, че всичко ни е на пешеходно разстояние, та бързо се добрахме до прохладните стени на Sforza Castello и сенките на парка отвъд. Защото жегата и влагата си бяха още тук. 

Замъкът всъщност се оказа онази червена сграда зад паметника на Гарибалди, който снимах онзи ден (или беше вчера?). Обаче този път минахме по улички, които ни изведоха отляво на площада.

Разходката в самия замък беше доминирана от възклицания и чудене дали пък да не посетим и някой от многото музеи в него. Надделя желанието ни за природа и преминахме през последната стена, която ни делеше от парка. Винаги е весело с децата в парка.
Ето защо е полезно да учите децата си на патешки, докато са още малки. От друга страна, нужно е и добре да са усвоили урока "Никога не разговаряйте с непознати", били те под формата на черен котарак, кариран дългуч или... патка. Но наистина задължително е да ги научите да четат. Панапали патапака?

Патешко семейство дефилира пред колония от костенурки. Кратък урок по италиански: anatra 🦆, tartaruga 🐢.

Мостът на русалките - два пъти минахме по него, в една и съща посока. Дали защото объркахме пътя, или защото искахме снимка без други хора на моста - историята мълчи. Но снимка има 😉

Според Марта (а.к.а. Момичето с феноменалната памет) ей такова същото пиле сме видели в Хамбург (ама, как, мамо, не го ли помниш!?) и сме се учудвали, че както си стъпвало с кокошите си крака, изведнъж заплувало в езерото. Този тук екземпляр не го дочакахме да заплува, но това е само случайност.

Тази скулптура ми допада на много нива. Хубаво, че авторът е оставил името си: Andrea Gandini.

Доста ѝ се дивихме на тази странна красота и се чудихме защо нашите магнолии нямат листа и цветове едновременно. Google Lens разкри истината - нарича се едролистна магнолия (Magnolia grandiflora)

В края на парка, под арка, отдалече наподобяваща Бранденбургската врата, ни приканват да се включим в спортна дейност в името на любовта. 

Това обяснява множеството йога групи, групови лицеви опори и висящи на лостове тела, които привличаха вниманието ни на полянки между алеите из целия парк дотук.

Не че сме идейно против, но не се включихме.

По обратния път се отправихме към известно старо ресторантче, което обещаваше, че баба Лучия ни е сготвила чудесна паста с още по-чудесни сосове от най-пресните италиански съставки. Наистина, най-вкусната храна за целия ни престой.

И интересен паста интериор, представящ градските забележителности:

Мястото се казва Pasta d'Autore и е точно срещу колонадата, изобразена с макарони и спагети на стената.

Пак се наложи да си почиваме от жегата след обяда, но този път беше наистина замалко. 

Националният музей на науката "Леонардо да Винчи" в Милано е най-големият по рода си в Италия. Има много добре уредена и представена секция, посветена на научните интереси и постижения на Леонардо, но и експозиции, представящи най-различни технологични и научни постижения - металодобив, телекомуникации (Маркони все пак е свой човек), преработка на алуминий, автомобилостроене, Аполо 11, забавни ефекти с цветове и звуци и още много, много, твърде много. Интересно, но доста изморително. Трябват поне два дена, ако човек наистина иска да разгледа и пипне (а има какво) всичко. Ние не успяхме.

Този макет не е макаронен, а дървен и има за цел да илюстрира приноса на Леонардо към близо 500-годишното изграждане на катедралата.

С напускането ни на музея, нашата програма максимум беше изпълнена - в рамките на разумното и възможното. Ла Скала беше в ремонт, с опънато платнище, изрисувано с фасадата (нещо като огнището на татко Карло). Но все пак бяхме там и я видяхме.

Остана ни само да си купим магнитче за спомен и да си приготвим раниците за неделното въздухоплавателно прибиране.