21 юни - Duomo

Понеже бяхме доста изморени от дългия ден на езерото, решихме, че ще поспим до по-късно и планирахме само две мероприятия за деня: 1. да разгледаме катедралата и да се разходим по покривите ѝ и 2. да посетим Музея на науката "Леонардо да Винчи". Отсега си казвам, че изпълнихме само първото, при това само аз и Марта, защото Мими е била в/на Duomo преди.

По пътя към площада забелязах истинска находка, която някак съм пропуснала първата вечер - ето този магазин: 

Коментарът е излишен 😉

Докато стигнем площада, заваля. Скрихме се под колоните и докато чакахме да поспре, Мими изчезна нанякъде и след пет минути ни донесе билети. 

Наредихме се на доста дългата опашка, докато още леко валеше. Обаче тя се придвижи удивително бързо и неусетно. Докато направихме няколко снимки и разшифровахме на какъв език си говори двойката зад нас (чешки или словашки), се озовахме вътре. Нямам подходящи думи, за да опиша внушителните размери, изкусните скулптурни композиции и невероятните цветни витражи. Всъщност май точно витражите са най-впечатляващото и отличително нещо по отношение на интериора. А екстериора - той е друга вселена, но и цяло отделно преживяване.

Когато излезнахме навън, вече грееше слънце и беше почти сухо. Идеално за ходене по покривите.

След изкачване на стълби, което ни се стори безкрайно, защото няма по какво да се мери напредъкът, излезнахме на покрива - между кулите и горгоните. Всъщност, оказа се, че сме в долната част на покрива, а за да стигнем до мястото точно под небето, се покатерихме още малко по открити и закрити стълбища. Тази разходка наистина е незабравимо преживяване. И за мен е несравнима с нищо познато, за разлика от вътрешността на катедралата, която макар и по-различна, не ми се стори по-внушителна от St.Jeronimos в Лисабон.

На някои места има табла със снимки на разрушенията на съответната кула вследствие на бомбардировки от времето на Втората световна война. Всичко обаче е възстановено и само още светлият мрамор издава разликата във възрастта.

На самия покрив, откъдето няма по-нагоре, се разходихме и снимахме различни гледки от градския пейзаж, включително сграда, която единодушно признахме за най-грозната сграда ако не въобще, то поне в Милано.

Докато вървяхме по покрива, забелязахме, че на места има прожектори, и решихме непременно да дойдем на площада по тъмно, за да видим как е осветена катедралата, а и околните сгради.

И така, трябваше да се върнем по тъмно, а беше едва 13.15. Изчакахме Мими да си допие негронито и да ни намери на стълбите пред входа на катедралата. Усетихме, че сме гладни и доста уморени. Температурата и влажността бяха вече в небесата.

Разходихме се към някакъв артистичен квартал, пълен с ресторантчета в криви улички.

Площад и паметник на Гарибалди - точно преди да го стигнем, завихме надясно.

Не ни се чакаше на огромна опашка за свръхизвестното място, където гледаш как правят пастата ръчно, докато ядеш. А и масите ни се сториха твърде набутани една до друга в твърде малко и непроветриво пространство, затова всъщност избрахме място, което беше просторно, сенчесто и на леко течение. Не се изненадахме, че храната не беше нещо особено (освен особено солена), но все пак вече не бяхме гладни.

Обаче не бяхме по-малко уморени и решихме, че първо ще се проберем на хладно да си починем и после ще ходим на музей.

Прибрахме се към 3, а към 5 още си почивахме. Музеят затваря в 5 в работни дни, а през уикенда в 7. Затова не остана друго, освен да си обещаем съботно музействане. Вечерта трябваше да бъде посветена на разходка край каналите и на негрони в бар - поне докато се стъмни, когато ще се върнем на осветения площад.

Докато се разхождахме край канала и гледахме хората с кучета и лодките, ми хрумна да пием по един шприц на симпатично малко капанче край мостче. Слънцето беше доста жарко, а капанчето имаше стабилни чадъри, така че не му мислихме много. Аперол, виолетка или кампари? Решихме да пробваме виолетка и това май наклони везните в решението на Марта да не се цепи от колектива.

Симпатичните младежи, които работеха в караванката, ни поднесоха приятна изненада под формата на топли сандвичи с домат и моцарела.

Както си се наслаждавахме на спокойствието и питието, забелязахме, че вече има много повече за гледане на небето, отколкото на земята. Вятърът се беше усилил и носеше различно тъмно сиви облаци в различни посоки. Когато решихме, че буря няма да има, или поне не тук, продължихме разходката си. След около 200 метра попаднахме на миланския вариант на софийския Женски пазар. Тъкмо на излизане от него ни връхлетя бурята. Със сигурност от стабилните чадъри край караванката не е останало много. Бяхме завили, заедно с посоката на канала, а и се прислонихме до затворен цветарски магазин, та почти не се намокрихме. Обаче още дълго ще ми се струва, че дъждът и вятърът носят аромат на лилиум.

Като всяка лятна буря, и тази вилня с променлива ярост 10 -15 минути. И въздухът отново натегна от жега и влага. Така и така бяхме започнали, намерихме супер приятно барче, Rabouncer, в което още нямаше много посетители, и до тъмно пихме коктейли и си разправяхме смехории. 

А после се върнахме на светлия площад, повилняхме там, докато ни мине коктейленият ентусиазъм, и се прибрахме с чувството за изпълнен дълг.