И така - за лятото.
И за времето (TIME).
Вече е лято! И за първи път това не ми звучи като "Ваканция, ура!".
Лятото е неизбежният промеждутък от време, в който се мъчим да наврем поне четири различни по естеството, продължителността и местоположението си дейности, при това с различни по състав компании, в две, а ако късметът ни проработи и три, седмици. Ако шефът разреши. Ако организацията не пропадне, ако нещо не се обърка...
Спомням си как като бяхме малки и се връщахме от море (за което родителите ни обикновено теглеха заем от ДСК или ВСК) чувах репликата "да си починем от почивката" не само от моите мама и татко, но и от тези на другарчетата ми. Много изтощително трябва да е било с нас. Но затова пък като чета сега историите от поредицата "Малкият Николà" на Р. Госини, имам чувството, че съм била там.
Та, да - после, ако ни проработи късметът изобщо да има от какво, ще си почиваме. Ще преработваме спомени, ще обработваме снимки, ще разказваме и ще слушаме разкази... И ще живеем с мисълта за следващите приключения. Ако пък нямаме късмет, ще сме прецаканият от колегите новак, който ще седи в офиса докато всички останали не са се върнали от своите отпуски (малко като в казармата, май).
Толкова за лятото: ще отхвърчи по-бързо от миналогодишното, независимо дали си на 14 , 23, 35 или 42. Every year is getting shorter..., както се пееше в една песен. ;)
42 не се появява тук съвсем случайно. Нито пък цитатът от първите страници на великата книга на Дъглас Адамс. Преди една седмица, както си слушах Primary Phase, Fit the First (за непосветените - това е първият епизод от битието на "Пътеводител на галактическия стопаджия" като радиопредаване по ВВС), изведнъж чух идеалния за този блог "Цитат на деня": Time is an illusion. Lunchtime doubly so. Идеален заради доста продължителната ми вражда с това нещо, времето. Е, в контекста на личната ми разпра с времето, цитатът се пресели в заглавието леко видоизменен и едно така илюзорно нещо, каквото е обядът, беше заменено от не по-малко илюзорното нещо, което сме свикнали да наричаме живот. Ако времето е само по себе си илюзия, времето, отредено ни за живот, е двойно повече илюзия. Но не, това не отменя настояването на Гандалф, че "единственото, което ни е дадено да решаваме, е какво да правим с отреденото ни време." Може и да е илюзия, но не се отказвам от правото аз да избирам каква да е картинката.
А числото 42 избрах за свой протест срещу времето, като реших, че това е правилният отговор на въпроса "На колко години ставаш?" И смятам този факт да остане непроменен до края на илюзията.
С това смятам сметките си с времето за уредени.
:)
