TALK SUMMER!
 |
| Една благодарна пчела (аз) |
СЛЕД като прекарах целия уикенд в епически унес някъде между Графството и Мордор, понеделникът е като удар с чук по главата за събуждане.
На въпроса за какво би искала да прочете в следващата ми публикация, съветникът ми в блогосферата („Дела трябват, а не думи!”;) без капка колебание отговори: За лятото, как за какво! Но понеже заедно препускахме с роханците и трепахме орки в Шлемово усое, това заглавие е за нея.
А за мен остават цитата на деня (от Гандалф) и някои размисли, катализирани от него и цялата хобитска сага на Толкин.
На въпроса за какво би искала да прочете в следващата ми публикация, съветникът ми в блогосферата („Дела трябват, а не думи!”;) без капка колебание отговори: За лятото, как за какво! Но понеже заедно препускахме с роханците и трепахме орки в Шлемово усое, това заглавие е за нея.
А за мен остават цитата на деня (от Гандалф) и някои размисли, катализирани от него и цялата хобитска сага на Толкин.
Защо толкова харесвам хобитите? (Както, струва ми се, и Толкин.) Защото те имат нещо, което ние сме изгубили. Ние сме забравили да не бъдем пътешественици, изследователи, търсачи на приключения. Забравили сме да се радваме на приключенията, които са ни разказани в дългите зимни вечери или за които сме прочели, но в книга, по бавния начин – така че да се доближаваме до края с очакването и вълнението на истинския приключенец. Ако всички, или дори повечето, хобити бяха като Билбо и Фродо, не би останало нищо, заради което да си струва историята да завърши благополучно, изпитанието да води до щастлив край, героите да се приберат у дома.
Докато пътува из далечни земи, съвременният пътешественик забравя да е част от общност, при която да копнее да се върне, за която да събира скъпоценните си спомени и пъстри дарове. Все повече млади хора имат нужда да стигнат поне до някой индийски ашрам, за да „открият себе си“. А историите им биват разказани набързо, показани в красиви фотографии и... забравени. Затрупани от следващи, които водят на по-екзотично място, показват по-екстремни условия, включват по-известни хора, ползват по-необичаен транспорт... И на свой ред биват забравяни. И дори паметта на Фейсбук и хилядите блогове на пътешественици няма да оставят трайна следа в колективната ни памет за света.
Човекът, въоръжен с новите си технологии, лишава от трайност човешките си основания. Човечеството се променя. Не непременно към по-лошо, но към нещо съществено различно. И нищо чудно, мисля си, да идва краят на ерата на човешките крале и Средната земя, добила своята глобална цялост, да е готова за следващия си огромен скок: към нова геологическа ера, физическо унищожение, доминацията на нов разумен вид... или нещо абсолютно невъобразимо ново.
