Far, far, and away...
ОПАСНОСТ!
Предупреждение за обилни валежи! Жълт код за опасно време в 8 области на Западна България! Градушка над село избива поколението на щъркелово семейство още в яйцата! Съсипана е реколта за милиони! Порой отнася кучешка колибка! Забелязан е смерч! Таралеж не успява да преплува локва насред пътя... вятър с пориви до 80 километра в час... автомобил... каруца... конят...
Вкъщи имаме телевизор, но нямаме телевизия.
Защото това е все по-подозрително занимание. Защото горният порой от глупости може да прелее през екрана и да ни удави дори само в една вечер, когато случайно сме решили да се "тунинговаме" в ефира, за да чуем прогноза за времето.
А прогнозата за времето ни интересуваше, защото предстояха три почивни дни и искахме да велосипедираме из родния ни див Северозапад. Това само по себе си е екстремно изживяване - знаехме го и преди да пуснем телевизора, от собствен опит. Да се придвижваш по "пътищата" между някои от тукашните села е трудно и на две гуми, а направо съчувствам на онези, които се мъчат да намерят място извън кратерите за четири едновременно.
И все пак, решихме, за екстремно пътешествие като това и да прибавим още малко екстремизъм откъм метеорологията, няма да е чак толкова фатално, затова тръгнахме напреко на предупрежденията.
Не забелязахме смерч, не се давихме в порои, не ни отнесе бурен вятър... дори видяхме таралеж, който успешно пресече платното - оцеля! И това - в продължение на 280 километра в 3 области на Западна България, ама най-северозападните!
Та, тук животът си тече... със своя бит. Своеобразно.
"Рамо до рамо, крило до крило -
както винаги е билооо."
Още в ранните часове (съответно - километри) на пътешествието една своеобразна селска площадна картинка ме накара да си припомня тази песничка за вечната българо-съветска дружба. Ето я:
 |
Знамена се веят..."крило до крило"!
Не разбрах каква е сградата, но не е кметството, нито читалището.
Вероятно е пенсионерският клуб или някоя приватизирана ТПК.
Не че има някакво значение... |
По всичко изглеждаше, че там, под знамената, и в селския магазин е концентриран целият обществен живот на въпросното село. И площадът им - червен...
Втората спирка беше в областния град.
Красив, уреден, жив... Неслучайно хвалят кмета и си го преизбират и без да му е турена гербова марка ;)
Тук ме впечатли размерът на надвисналия над града язовир. И фактът, че точно до стената спокойно си стои общодостъпна наблюдателна кула. Качихме се, естествено (е, без колелетата). Ето:
А, прави ли ви впечатление метеорологичната обстановка? Ами ако бяхме повярвали на новините и се бяхме отказали?!
В такъв случай нямаше да преспим в чуден малък (упс! съвсем не малък) Семеен хотел в село Бели Мел.Нямаше да се убедим с очите си какво могат да направят от изоставената ненужна сграда на някогашното АПК няколко трудолюбиви, усмихнати и сплотени люде в този "северозападнал" край. Нямаше да си припомним Вазовия разказ "Белимелецът" и нямаше да се разходим до храма "Св. Троица".
Град Чипровци е само на 10 километра и щеше да е престъпление да не се отбием. Първо в Чипровския манастир, където имаше спретната малка църква, внушителна костница на загинали в Чипровското въстание (1688 г.) и доста развеселен поп, който си подпяваше службата някак между другото и пътем. Тъй като беше 7-ми сутринта и ни поздрави с "Честит празник", предположихме, че 1. се казва Георги и 2. доста късно си е легнал снощи, ако въобще. :)
Вече лекичко валеше. Е, и?
Отидохме в града, разходихме се, разгледахме, посетих музея, пихме чай...
Много ми хареса площадът. Не ми хареса туристическият информационен център - на видно място, затворен, без табела за работно време. Или за каквото и да е друго. Местните бяха доста сговорчиви и отзивчиви.
Изчакахме да попрестане дъждът и се засилихме надолу, обратно към пътя за Белоградчик.
И карахме, и карахме, и карахме, и ни мокреше, и съхнехме, и карахме, и пак ни мореше...
Църквата на с. Железна, набързо щракната на спускане
...И карахме все така петдесетина километра, докато накрая опряхме в една характерна, лесно разпознаваема скала:
Предвестник на Белоградчишките скали, види се.
Страхотните гледки, които облачното небе и призрачната, пробиваща облаците светлина, ни предоставиха, си остават само за нас. :)
В Белоградчик отново изгря слънце, изсушихме се, починахме си и се заредихме със сили за последните 105 км - прибирането на третия ден.
И после какво? Ами прибрахме се.
Но: след като изпълнихме трите почивни дни с незабравимости!
Да се върнем обаче на телевизора.
Това е най-ненужната вещ в нашия дом. Служи просто за по-голям монитор: когато искаме да гледаме заедно "Матрицата" например.
Колкото до телевизията - едва ли ще я пусна пак в дома си. Тя крещи: Остани си вкъщи! Слушай какви бедствия стават по света! Да излизаш навън е несигурно! Да се живее е опасно! Да си задаваш въпроси - не си заслужава!
Хм, сигурно неслучайно ми хрумна за пример "Матрицата"...
Изхвърлете телевизора! Излезте навън!
Да се живее може и да е опасно, но рискът си струва !
