ПРИЯТЕЛИ, които понякога ме
питате защо не се обаждам, дали не съм сърдита, дали не съм ви забравила, нима
отскоро ме познавате!? Няма как да не сте разбрали, че не умея да поддържам
връзка от разстояние. Няма как да не знаете, че не съм ви забравила, че все така
ме е грижа, че мисля за вас, че помня рождените ви дни... Няма нужда да ви изпращам
нарисувани цветя и публични пожелания в социалните мрежи. Няма нужда да си
пишем ежедневни отчети за това как тече животът. Искам да има какво да си
разкажем, когато се видим наистина. Искам да се видим различни, като след
истинска дълга раздяла. Дори ако такава среща ще ни носи „Ех, колко си побеляла/остаряла/напълняла!...“
Дори ако бъде трудно да се познаем и разговорът потръгва бавно като парен влак.
Приятели, които толкова
малко ме познавате, нека това не ви тревожи – аз вече цял живот деля ден след ден със себе си, но понякога също толкова не
се познавам. Понякога се питам аз ли съм онази – влюбена, закъсняла, плакала,
целуната, повярвала, постигнала, пропътувала, заспала на рамото, облякла рокля,
тичала в дъжда, слушала, прошепнала, мечтала... Когато ви срещам след толкова
много години, виждам да ме гледате с онези очи, да разпознавате в мен онова
момиче. И разбирам, че ме е имало. Имам нужда от вас, защото вие сте моите
свидетели.
:)
