Обаче

Обаче за всички, които след последния ми депресарски пост не спират да ме питат как съм, трябва да си призная, че all is not black*. ;) За щастие.

И понеже много се зарадвах на един отзив, че приключението явно си е струвало (по повод нашето "Трето лятно приключение"), време е да си призная и още нещо: не, това не беше последното парче от пъзела Лято 2017.

Останаха онези дребни, почти неразличими парченца, които като се обърне човек назад, се оказват някъде между половината и една трета от цялата картина (познавам двама, които точно тази част от огромен пъзел редят за няма половин нощ).

Тъй като за мен и моето семейство лятото свършва едва когато започне да се стъмва малко след пет, значи ето последните четири парченца:

Първо: в (и около) Сарафово с колело

Морето рано през септември по нищо не отстъпва на морето рано през юли. Даже в някои отношения е за предпочитане.

Три дни пълно спокойствие, разходки, изследователски мисии (до Бургас, до Поморие), плуване, колоездене и мързелуване - времето стигна за всичко. И това след края на летните отпуски, когато уж всичко цветно е вече минало!

Второ: четири почти дъждовни дни на Витоша

Планината късно през септември може да бъде непредвидима (както впрочем и по всяко друго време на годината). Но дори когато е неприятно, в планината е за предпочитане пред неприятното в града или насред полето. Особено ако сте сред приятели. 

Първи официален турнир по белот на нашата група Планинари:

 

За някои първи турнир изобщо, а за Валя - официално запознаване с белота:)

 

Когато местата са същите, но ние сме малко или много различни, това е и хубаво, и малко тъжно. Есенно.

Все пак зависи как сме различни - може да бъде и мнооого оптимистично, чак някак сладурчесто ;) 



Трето: Бързия през октомври

След дълго чудене дали да караме дотам, или да се возим, мързелът надделя. За мое огромно съжаление, защото чашата ми е различна, ако на другата сутрин ще карам колело. Ако изобщо ми потрябва чаша. Въздъх!

Планината през октомври е шарена и спокойна, особено ако се случи тих, слънчев и топъл ден. Направих прекрасни снимки.

Представяте ли си как ще изглежда това зимата, заскрежено? Аз - да.
Красиво.
















Четвърто: смяната на времето (28-29 октомври)
Това беше приятен и запомнящ се край на едно дълго и незабравимо лято.
/Искърското дефиле-село Церово-по пътя за село Заселе-къща за гости Одмор/

Станах съпричастна към традиция, която датира от времето на моето пълнолетие. Невероятно е човек да се потопи в атмосферата, която група интересни, успешни, интелигентни и чувствителни хора, приятели от много години, могат да си създадат. 

Когато се прибрахме в неделя, Мими попита имаше ли готини хора. Да, само такива имаше!

Почти невероятно е, че противно на предварителните ми опасения (обичайните) не ме сполетя усещане, че съм не на място. Не се притеснявах какво впечатление ще направя - и не защото може и да не се видим никога повече (надявам се отново да се видим). Всичко беше някак по даоистки естествено. И малката Бела! Чувствах се като Прасчо, който е намерил своя Пух (или по-скоро е бил намерен от него:)

Беше ми интересно да наблюдавам динамиката в групата, отношенията, развитието на вечерта, включването на всеки в пеенето (о, аз дори пях, без да ме е грижа, че е фалшиво), в разговорите, в затишията, да отгадавам какви са обичайните им роли - кой е шутът, кой е мъдрецът, кой е царят, кой се явява за всяка сбирка и кой си е търсил повод да не дойде (и защо все пак е там, и какво не може да понесе да изпусне). 

За мен цялото преживяване беше вълнуващо, наситено, прекрасно - дори сънищата, които ме споходиха онази нощ... Почувствах се точно като в началото на лятото - една благодарна пчела. 

Спят ли пчелите зимен сън?

(Да се събудя навреме за следващата смяна на времето!)

Усмихната :)




___________________

* Не всичко е черно

Paint It Black

Правя си списък със задачи за деня, за седмицата, за уикенда, за месеца, за следващата пролет (ако има пролет), с покупки – когато ще ходя на пазар, с дрехи и вещи – когато си стягам багажа занякъде. Правя си списък не защото знам какво искам, а защото не знам. И представа си нямам. И това е единственият начин да се накарам да свърша нещо. Дава ми илюзия за цел. Дава ми усещане за смисъл. Дава ми причина да продължавам.  

Сигурно е кризата на средната възраст или лудостта на третата възраст, или просто никога не съм напуснала наистина онази възраст, в която всичко предстои и в която вярваме, че светът е голям и някъде има скрит смисъл. Сигурно пропуснах точния момент да порасна. Понякога сама си казвам „Хайде порасни, по дяволите!“ но няма полза – все така продължавам да се лъжа в хората, все така си мисля, че между събития, думи и помисли трябва непременно да има някаква връзка, все така се сблъсквам с разочарования и излъгани очаквания. И все така не зная какво да правя с битието си.  Този свят няма нужда от мен. За този свят аз съм извор на поквара. Дръжте далече децата си – аз съм опасна за тях. Аз им представям света, какъвто си мисля, че съществува. Всявам заблуди, които приспиват съпротивителните сили на невръстните умове. Колко хубаво, че моите собствени деца не се вслушват в думите ми и не поемат отровата, която им пробутвам като опит! Всъщност нямам никакъв опит – нито ден – в света, какъвто той наистина е.

Преди време споделих идеята си да направя онлайн магазин, в който да продавам изработени от мен предмети с благотворителна цел – всички постъпления да дарявам за различни благородни каузи. И по-точно исках съвет как да направя възможно клиентът сам да избира на кого и за какво да бъдат дарени парите му. На въпроса защо не си регистрирам своя неправителствена организация и да ги разпределям сама, отговорих (най-чистосърдечно), че и без това има предостатъчно НПО-та и не виждам смисъл да прибавям още едно. Събеседникът ми, който се оказа счетоводител, възрази: „Ами това е все едно да кажеш защо да си правя фирма, като има вече толкова много фирми, или защо да живея, като има вече толкова много хора.“ Да, точно, същото е! Още една фирма няма да направи икономиката по-ефективна, нито ще повиши чувствително БВП. Точно както – независимо дали с мен или без мен, този свят няма да съществува по-различно. Законите на природата все така ще са повсеместно валидни и ентропията все така ще расте. Неумолимо.  

Единствен изход за себе си виждам в това да се старая да държа двата свята на безопасно разстояние един от друг. Да, дръжте децата си надалече, но и вие не ме въвличайте в разговорите си. Не нахълтвайте в света ми непоканени, защото не искам да знам какво сте си купили, какво сте сготвили на снахата, как сте сложили зелето, кой ви се е развикал в службата, болни ли са ви внуците, накъде ще пътувате, дали съществувате...

1. Заключвай вратата.

2. Не отваряй на непознати.

3. ...

 Just Leave Me Alone

:)