ПАРЧЕ ОТ ПЪЗЕЛ

Летните ми пътешествия, в които нещо липсва

Да, както казах, това е "неизбежният промеждутък от време, в който се мъчим да наврем поне четири различни по естеството, продължителността и местоположението си дейности, при това с различни по състав компании, в две, а ако късметът ни проработи и три, седмици". Моят не проработи. Две бяха. Една след друга - шеметни, световъртежни. Свършиха толкова бързо, че последвалите ги три работни седмици почти изличиха спомените за тях. Затова, мисля си, време е да закрепя малкото останали ми спомени - тук.

Първо: пешеходна седмица в Родопите, v.4.0. (или може би v.2017.2 - не знам, въпрос на летоброене).

За мен е небивал разкош и привилегия - почти същите, почти същото, но почти съвсем различно и даже почти съвсем различни. Ето на това казвам "насладата да сме отново и за първи път" (извинявам се за автоцитата).

Но тази година нещо липсваше. Няколко неща.
На първо място, липсваше ми фотоапарат. Направих много малко снимки, с телефона, който... просто не е фотоапарат.

Липсваше ми и енергия - за това има различни обяснения, но болката в коляното след падане с колелото е достатъчно добро/приемливо/разбираемо, за да не търся друго. 

Най-важното, което ми липсваше (сигурно и поради понижената енергия и по-малкото движение), беше онова усещане за пълно откъсване от останалия свят, пълно "изпадане" от нормалния време-пространствен континуум, което толкова ме вдъхновяваше в предишните три версии на приключението. Нямаше я лудостта.

Благодаря за чудесните снимки на Галя, която пък си  имаше страхотен нов фотоапарат!

 

Все пак, какво имаше, за да си е струвало: 

- малко повече, но вълнуващи офроуд преходи с джип (като се сетя колко се страхувах първата година!...);

- последните два-три километра до село Чавдар с трупчийката (супер приятна изненада в жегата) - незабравимо;

 - вечерта в заставата - сълзите, игрите, толкова милите домакини, голямата манатарка, самотната патица...;

- теглене на въже и лагерен огън с песни и танци в хижа "Чаирски езера" (нее, там никога няма да ни омръзне!);

- за първи път извадихме дъждобраните - и пак ни се размина ;)

- кучето Паскал, което ни съпровождаше и ни показваше пътя към ждрелото;

- още един покорен връх: Виденица, 1652 м; 

- бяхме заедно (е, през повечето време).

Второ: колоездачна седмица из Сърбия (Драгоман-Калотина-Погановски манастир-Пирот-Лесковац-Ниш-Княжевац-Зайчар-Връшка чука-Видин).

Само 360 километра, но имаше всякакъв релеф и можах да изпитам новото си колело истински. Представи се повече от отлично. Никога не съм летяла така безстрашно на колело, както от Връшка чука до Видин! И като си помисля само как не давах да се каже и дума за смяна на моя верен росинант... Не че ще го изоставя, но минава в запаса, милият.

Приятно прекарване на приятни места с приятни хора. Но нещо не стига - не мога да кажа "с приятели". И понеже повечето хора в компанията бяха съграждани и колеги, в никакъв случай нямаше и помен от забрава.

Остава третото парче от пъзела на това догарящо (ме) лято. Ако имам късмета за трета седмица, с трета компания, по съвсем различен маршрут.

:)