Понеже много не си меря приказките - а не е като да не съм наясно с магическата функция на някои езикови заклинания - имах неблагоразумието да изплескам в общия ни чат ей такова едно благопожелание: Наслука на всички - кой каквото гони, да го стигне!
То добре - някои ще ходят на риболов, значи ясно какво ще гонят и дано го стигнат. Други май за сватба се размечтаха, та и там кой какво ще гони е ясно. Вярно, в тая работа отрано не може да се каже какво те е стигнало, но поне временен резултат може да бъде отчетен. Аз обаче, като гледам прогнозата за времето, колкото и да гоня вятъра, далече от Враца няма да стигна. А и полза да бягам пред вятъра - никаква, защото поривите ще ме настигнат, че може даже и да ме задминат.
Тоя неестествено горещ, но очаквано силен вятър, дето ми роши косата и ми хвърля шепа шарени листа в очите, тоя есенен вятър, дето никой не го е възпял, че не носи мирис на растеж и бунтовни промени, тоя измамно приятен пакостник, който невинно ще ни замотае в танц и внезапно ще ни блъсне грубо по стълбите към влажния зимник...
И да не го гоня, ще ме стигне. Но аз сама съм си виновна, с моите невнимателни пожелания!
Дали?
П.П. А много обичам ето този цитат от Вапцаров:
... В мечтите нема цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
Но по-добре е да подгониш ветъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
