Понеже тази година съвпадат Великден и честването на 145 години от Априлското въстание, а също и едни обществено-политически неразбории, та мислите ми също се въртят из тия три посоки.
Аз, семейството ми и приятелите ми не сме религиозно възпитани, нямаме традиции в ходенето на черква или стриктното спазване на обредността на православното ни вероизповедание. Обаче това не значи, че не сме християни. И дори не значи, че не сме вярващи християни. Никой свещеник не ни е обяснявал значението на Рождеството, на Възкресението, на чудото в Кана Галилейска, на предателството с целувка. И все пак, израствайки в свят, стъпил на християнските ценности и митология, неизбежно сме добили свое разбиране за значението на всяко от тях. И сме се научили да живеем спрямо моралната система, втъкана в съзнанието ни и чрез тях.
Винаги съм го знаела, но едва днес си давам ясна сметка и съм готова да го изговоря – Възкресение Христово не е за мъртвите, а за нас, за живите. То не е спасение, не е избавление, никой няма да се пожертва за нас, за-да-можем-ние-да-живеем-по-добре. То е доброволно да нарамиш отново кръста си и да живееш по начин, който те прави достоен да бъдеш подобен на своя най-висш идеал. Достоен да бъдеш богоподобен. Възкресението е отново да приемеш страданието да бъдеш. Страданието да знаеш, че си крайно същество. То е и смелостта да преживееш разцвета и плодородието, въпреки ясното съзнание, че това е, което те приближава до листопада и тленността. Няма нищо по-трудно и затова трябва да си го припомняме всяка година. Всяка година си разказваме приказката, посочваща трудния път, чрез който – единствено – нетрайното ни битие може да добива смисъл. Готови ли сме да възкръснем?... АЗ, готова ли съм?
