На това приключение отначало не му потръгна. Буквално.
На има-няма 4-5 километра се спука първа задна гума.
 |
| Докато мъжете намираха причината, аз намерих... |
 |
| ... пчела! |
Решихме, че лошото вече мина, затова не се поколебахме да спрем за снимка на екрана на Windows:
 |
| Прилича, а? |
Друга находка, за която обаче ми е трудно да кажа на какво прилича, открихме в дворчето на малко семейно кафене в село Громшин. Тъй като явно е породено от нежеланието да се изхвърлят стари части, вложено е някакво творческо усилие, но има и технически елемент, определих откритието си като израз на икономическия, творчески и технически гений на Хомо Северозападикус:
 |
| Свещник? Пепелник? Скулптура? |
После слънцето безмилостно ни пече още има-няма десетина километра и прас! - спука се втора задна гума. На същото колело обаче. И без да е намерена причина първия път.
Този път мъжете намериха причината, а заедно с нея и добри хора, които услужиха с малко изолирбанд, и проблемът беше трайно решен. Аз този път нищо не намерих (освен за уместно да прочета табелката с името на служителката на бензиностанцията в село Мърчево, която всъщност беше дала от служебните запаси на мултифункционалното черно тиксо.) Благодаря на Зоя Младенова! И така, третата резервна гума остана неизползвана, а маршрутът ни - непроменен.
Минахме през Монтана, стигнахме Бели мел - общо взето като миналата година, само дето сега никой не вещаеше дъжд и бури от телевизора, но пък слънцето вещаеше изгаряне от първа степен.
Всичко си беше както го помним, само не помнехме добре какви бяха вратите на стаите и затова не съм сигурна дали са сменени с нови. Известно разкрасяване на интериора и ново 24-часово видеонаблюдение обаче със сигурност са подобрения, навлезли след миналогодишното ни гергьовденско посещение.
Макар да бяхме решили, че ще спим в белимелския хотел "Сухин дол", все още не бяхме изпълнили основната си задача - да посетим тазгодишния Фестивал на чипровските килими. Така че хапнахме, оставихме багажа и се метнахме пак на велосипедите. Още 11 километра до Чипровци и още 11 наобратно се оказаха достатъчни, за да подобря личното си постижение за най-дълго разстояние, изминато за един ден - вече е 128 километра!
Обаче си струваше. И не само заради тази красота:
Втората причина, поради която си струваше тоя ден да се поставят рекорди, ни намери в двора на музея. По едно време си помислих, че Е музеен експонат - представящ езика, мисленето, обществените нагласи, политическите възгледи, природната интелигентност, трудовите навици, предпочитаната марка бира, скромността и общителността на местното население. В лицето на по-скоро млад, по-скоро червенокос, по-скоро жилав и издръжлив, по-скоро неженен екземпляр от мъжки пол, който ни се представи като Иван, но когото в хода на разговора доста хора поздравиха, включително като "Здрасти, Енчев", та затова по-скоро му повярвахме, че всички го знаят, и приехме, че се казва Иван Енчев.
Историята определено не му е силата, но пък беше пълен с истории и много сладкодумен, за което определено помагаше и бирата в кутия, която не изглеждаше нито да е първата, нито да е купена лично от консуматора си. Между историите за сребърни кадилници, дървесна сеч за милиони и безпомощни некадърници от службите за гражданска защита Иван разказа и за трудовите си подвизи в навечерието на Гергьовден. Освен с помощ за сергиите на площада и за уреждането на двора на музея, във връзка с фестивала на килимите, тоя ден се занимал и с клането на не едно агне, затова заключихме, че и почерпката е била не една бира - от което множество ние бяхме свидетели на отварянето и изпиването на една Загорка специално в кен.
Въпреки че през цялото време си го мислех, накрая така и не го попитах дали знае, че прилича на известен актьор. Не посмях и да го снимам, но от друга страна, винаги можем да си го припомним именно чрез приликата му с Домнъл Глийсън (или както там би трябвало да се предаде на български поредното ирландско име загадка).
 |
| Оги в двора на музея, гледан откъм пейката, на която седеше Иван. |
 |
| Снимка IMDB |
Както и самият ни събеседник отбеляза, имаше опасност да ни застигне дъжд накъде Бели мел, та затова трябваше да го оставим да си намери нови слушатели (лично аз можех да го слушам още, най-вече заради особено богатия, архаично звучащ, диалект) и да се спуснем в последната отсечка от моя рекорден колоездачен ден.
На следващия ден, Гергьовден, въпреки надвисналата заплаха от дъжд, решихме да поправим миналогодишния пропуск (когато имаше дъжд!) и да посетим Лопушанския манастир. Той ме впечатли с няколко неща: 1. Голям, с чардаци, които изглеждат по-скоро като хотелска част, отколкото като манастирски покои; 2. Много автомобили наспирали точно до огромната църква, вътре в пределите на манастира; 3. Изсечени огромни дървета, от които в двора стърчат само пънове; 4.Стърчащ посред двора електрически стълб; 4. Чешма отвън, срещу полянката пред портата, която има мраморна (или фаянсова?) плоча с подписите на игумена на манастира и на Видинския митрополит Дометиан; 5. Клетка с домашни гълъби в двора - такава имаше и в Чипровския манастир, та си помислих дали не си изпращат съобщения с пощенски гълъби; 6. Огромна измазана отвън църква, която обаче никак не ме предразположи да поискам да я видя и отвътре.
 |
| Изрязах автомобилите от това изображение - по естетически съображения |
След като напуснахме Лопушанския манастир, доста бързо се придвижихме до Монтана, оставяйки всички облаци назад и изправяйки се пред нова заплаха от слънчево изгаряне на кожата от средна степен.
Тъй като пътят ни минаваше по протежението на язовир "Огоста" и покрай самата язовирна стена, точно тук намирам за уместно да споделя една от най-сполучливите снимки на залез, които някога съм правила (макар и при предходно велопътешествие - до Монтана, хотел Ринг, 20-22 април, за откриване на сезона за колотуризъм):
Вечерта на Гергьовден прекарахме сред приятели във Враца, а през нощта се изля проливен дъжд, който ни отказа от потегляне обратно към Козлодуй на следващата сутрин.
На следващата сутрин Оги пое с влака към София, а ние решихме да оставим колелетата във Враца да чакат по-сухи атмосферни условия и да се придвижваме автомобилно.
Имало обаче още рекорди за чупене.
Пътят изсъхна, ние си починахме, духна благоприятен вятър, а и автомобилните ни планове се пообъркаха, така че малко след 14.15 ч. пак завъртяхме педалите. За първи път се прибирам по този маршрут за под три и половина часа чисто каране! Всъщност този път беше за толкова, но с почивките. И само за 3 часа и няколко минути каране.
Не че съм искала да си подобрявам постиженията, но някак така се получи. Изминахме 290 километра за трите дни.
По пътя на връщане, вече в последните двайсетина километра, гледах край пътя цъфналите шипки, маковете и лайкучката, и само тук-там - любимите ми метличини: сини, като очи. Обичам това пролетно съчетание - мак, лайка и метличина на фона на още свежата зеленина на тревите. Гледах встрани, край пътя, наслаждавах се на цветовете, срещах погледите на метличините и някак си това ми стигаше. Не слезнах да направя снимка, а все си мислех за мака, в който онзи ден намерих пчела. Имаше още нещо, което намерих там, но трябваше да завърша това приключение, за да го разбера:
За да не забравя.
:)
