Докато бях студент, все така се случваше, че за 8 декември не можех да отида да празнувам с колегите. Чак последната година, нали е последна, вече решена да не пропусна и тази възможност, се включих в групата и се застягах за пътуването. Помня, че не беше някоя от популярните дестинации - Банско, Боровец или Пампорово. Беше Велико Търново. Къде точно, с каква точно програма - забравила съм. И неслучайно съм забравила. Защото така и не отидох. В последния момент петгодишната ми тогава дъщеря вдигна температура, разкашля се страшно и се оказа вкъщи, болна и тъжна, с вирусна пневмония. Какво ти празнуване! Но единственото съжаление, което изпитвах, беше че детето ми страда. Та затова не помня подробностите. Това беше само незначителен епизод. И нямаше да се сетя за него, ако случайното стечение на обстоятелствата не ме беше отвело тази година - изневиделица - да празнувам не къде да е, а в село Велчево, недалеч от Велико Търново.
Селото ни беше почти познато от колоездачните ни набези по оня край - минахме през него на път за Капиновския манастир миналия септември.
Това приключение се роди, живя и приключи точно за 36 часа.
Плевен - Търново - Велчево - и обратно. (При това на връщане видях коледно осветения площад на Селановци, но това е така да се каже друга сюжетна линия :)
Обаче това пътуване ми се стори като преминаване през някаква странна пукнатина във времепространството. Или като влизането в дрешника. Или като падането в заешката дупка.
Защото е почти прераждащо усещането за толкова кратко време да срещнеш толкова нови хора, с които можеш да разговаряш сякаш не само сте се срещали, но и сте се познавали и преди. Понякога в такива моменти преживявам дежавю и същевременно имам чувството, че липсват големи парчета от паметта ми. Понякога си мисля, че ще мина през вратата, ще вляза в стаята и ще ме срещнат изумени погледи, които питат "Къде беше всичките тези години?!" Сигурна съм, че повечето хора имат такива преживявания. А във влака между Търново и Горна една жена ме попита "Името Елеонора Станимирова - говори ли ви нещо?". След неразбиращото ми "Не, съжалявам, нищо" поясни, че много си приличаме и е предположила, че сигурно сме роднини. Обаче аз сега се чувствам някак свързана с тази Елеонора. Пък кой знае, може и да сме роднини. Може и наистина да живеем някакви разклонени съдби, нещо подобно на реалността в "Матрицата".
За първи път спах (силно казано) в стогодишна къща - такава с оджак и джамал.
В събота пристигнах в пролетта, а в неделя си тръгнах от зимата.Водих философско-религиозен разговор, без от това да се потисна до безнадеждност.
За няма едно денонощие срещнах и разговарях с повече университетски преподаватели, отколкото за последните 15 години!
Може да не се почувствах пак студент, но се почувствах пак цяла.
Опасявам се, че води до пристрастяване.
:)
 |
| Събота следобед |
 |
| Неделя сутрин |
