Безпощадно ясно, честно, окончателно
Лесно е да бъдеш възторжен, вдъхновен, влюбен, ... през лятото.Лятото свърши. Опитвам се да бъда. Въпреки.
Полека се изплъзват - спомените от последните летни приключения, затова трябва да побързам да ги закрепя (разказвайки ги). И не че има опасност да ги затрупат нови впечатления и вълнуващи преживявания, а просто за да им се порадвам още малко.
Трето лятно приключение (последното парче от пъзела. или пък не)
Това приключение започна два пъти - първия път неуспешно, а втория път - неизбежно.
Неуспешният опит беше в четвъртък, след работа. Тръгнахме с колелетата към Враца, но не стигнахме далече. Първо спуках гума - само на двайсетина километра от Козлодуй, на влизане в село Бутан. И това - за огромен наш късмет! Защото докато сменихме гумата ни настигна такава свирепа буря, че се наложи цял час да се крием на сухо под един навес до селския пазар. Добре, че навесът беше голям и можехме да се въртим според вятъра, така че и ние, и колелетата да не подгизнем. Имаше и къде да седнем... Само дето ми стана мноооого студено.
Върнахме се безславно и оставихме придвижването за петък след работа - последния възможен момент. Този път играхме на сигурно: поехме към Бойчиновци - и в различна посока, и по-близо, и накрая... идва влакът за Враца.
Стигнахме навреме и сухи!
Но...доста късно. После - багаж, приготовления, вълнения...заспахме късно и станахме много преди изгрев. За да хванем влак, който да ни достави в София преди 7.00 ч. Почти нищо не помня от пътуването до София, освен това, че ми беше мнооого студено и много ми се спеше. А всъщност се е случило така:
От влака за Клисура помня само рекордния брой колелета на задната платформа на последния вагон - пет, като на едно му се наложи да пътува в тоалетната! Слизането ни беше трудно. (За качване и дума не можеше да става.)
И така - Клисура (където ни чакаше Оги, пристигнал с нощния от Варна), Боримечката, селфи, яко нагоре по баира, докато излезем на главното шосе на Подбалкана. Приятно и равно до Кърнаре, почивка в ханчето на кръстопътя и... газ нагоре към Беклемето (доколкото го позволява релефът, а както едва по-късно осъзнах - и моето здраве).
Стигнахме (навреме и сухи :D) сравнително бързо - всъщност със съвсем прилична скорост, защото още не знаех, че не е само болката в корема, но и температура, че и по-лошо...
Но пък беше толкова красиво! Струваше си всяко завъртане на педалите.
Спускането - кошмарно! Освен че вече ми беше много лошо, настилката от север е в значително по-незавидно състояние и трябваше да полагам неимоверни усилия, за да не се размажа на асфалта.
В село Бели Осъм нямаше аптека. Докато чаках пратениците си да се завърнат с Фервекса и Лопедиума от близкия Троян, влязох в кратък разговор с персонала на комай единствения работещ магазин за хранителни стоки в центъра на селото (все пак - събота, ранен следобед). Недружелюбни люде, които надменно ми съобщиха, че са граждани, от Троян, и тук само работят и не знаят нищо за проклетото село и само чакат да стане пет и да си тръгват. Имам спомен, че Троян е хубав град...
После Чифлика (навалица, автомобили, гмеж - прехвалено и пренаселено; мирише на канал), черен път още малко нагоре в планината и - хижата! Истинска хижа, въпреки че има път и явно доста хора са дошли с колите си. Но в хижата бяхме всъщност сами - останалите бяха в бунгалата отвън. Малко ме притесни фактът, че първият обитател, когото видях, носеше тениска с надпис "Червена чета "Радецки" (ултрацесекарите на Козлодуй), но притесненията се оказаха излишни и не се стигна до сблъсъци с местната фауна - хижата си беше само за нас, а ние нямахме никакво желание да навлизаме в чужда територия. Аз лично нямах никакво желание за нищо, освен да се изкъпя и да се наспя. Нямах никакви сили и почти заспивах, когато дойдоха Явор и Владо и внесоха настроение и разнообразие във вечерта. Аз си легнах, но на другата сутрин Емо и Оги казаха, че са си изкарали добре. И понеже аз си легнах, а Явор беше депресиран от липсата на интернет, нямаме никаква снимка от тази вечерна среща. Всъщност, може даже да не се е случила...
На сутринта - който какъвто...
Поехме към Етрополе. През Шипково (ето я чешмата с беседката, където миналия път обядвахме и си михме главите), Рибарица (ето го разклона за къмпинга, където спахме миналия път), Тетевен (все така неприятен, като миналия път), Къртожабене (странни хора - не посмяхме да поискаме вода, а то и за жабите нямаше) и т.н.
Вече бях здрава, карах много добре :)
Етрополе беше все така симпатичен градец, какъвто го оставихме през април. Само че бяхме много изморени и не успяхме да покажем на Оги всички интересни места, които видяхме тогава.На сутринта само трудно си намерихме закуска, защото всички места, на които пишеше, че отварят в 7 ч, бяха още тъмни, заключени и в пълно неведение, когато ги посетихме в уречения час. Все пак намерихме банички на нещо като околовръстен път и можахме да потеглим без много голямо забавяне.
Пътят към Роман, откъдето трябваше да хванем влак за Враца, беше доста вълнуващ - без табели, а на места и без път! Пресеченият терен не беше съвсем като за нашия тип колелета (а имахме късмет и че не валя!), може би по-скоро като за онова, което се возеше в тоалетната на влака към Клисура.
Обаче както казват джентълмените от Албиона - всичко е добре, когато свършва добре. Стигнахме навреме за влака и изобщо - до Враца всичко се случи според предварителния план. Обаче после...
На следващия ден трябваше да станем рано, да стигнем с влак до Своге и оттам, през Искрец и Петрохан, да отидем в базата на Лесотехническия в село Бързия. Така беше по план. Обаче бяхме единодушни, че множко ни е дошло катеренето тия дни и Петрохан май ще трябва да остане за друг път.
Но от Бързия не смятахме да се отказваме, още повече, че там ни очакваха приятели. Просто сменихме маршрута.
Наспахме се, хапнахме и, без да бързаме, се отправихме към Вършец по добре познатия ни трийсетинакилометров път. Оттам продължихме през Спанчевци, покрай Клисурския манастир и влязохме в Бързия навреме за обяда.
Разходихме се, пихме Ломско, говорихме си с двама много общителни местни екземпляри - типични северозападни пустиняци (казвам го с най-добри чувства).
На следващия ден карахме заедно до Бойчиновци, откъдето Оги хвана влак към Варна, а ние продължихме до Козлодуй.
Прибрахме се с 500 километра актив. А колко от тях по баирите - не ми се мисли!
Беше сряда, 23 август.
:)
